Четвъртата картина

Виктор Метос Четвъртата картина Пустинни равнини #2

1.

Специалният агент от ФБР Кейсън Болдуин извади оръжието си и се подпря на стената на дървената къща. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои, но адреналинът продължаваше да го държи. Болдуин погледна към хората на шерифа, чиито силуети се очертаваха в мрака зад него, и кимна.

Вдигна три пръста… два… един.

Детектив Лукас Гарет вдигна тарана, разби външната врата и отскочи встрани. Всички нахлуха в къщата. В изоставената постройка нямаше електричество и през прозорците едва-едва се процеждаше лунна светлина. Болдуин вдигна фенерчето със свободната си ръка.

В дървената къща отекнаха викове „Чисто!“, докато претърсваха стаите една по една.

— Намерих нещо! — извика глас от кухнята и Болдуин тръгна натам.

Жената лежеше на масата. До нея стоеше млад униформен помощник-шериф. Изглеждаше вкаменен от ужас и Болдуин го разбираше. Местните ченгета и дори агентите на ФБР нерядко се сблъскваха с толкова чудовищен акт.

Гарет се приближи зад гърба на Болдуин и каза:

— Къщата е празна. Няма следи от извършителя. — Той не погледна трупа и това не изненада Болдуин. Той познаваше отдавна Гарет — бивш военен, обучаващ инструктор, а сега детектив ветеран от отдел „Убийства“ в Шерифската служба на окръг Кларк. Знаеше, че и най-ужасните местопрестъпления не могат да го трогнат.

— Имаме ли прожектори? — попита Болдуин и обходи трупа с фенерчето. Жертвата беше облечена с черна туника. Цялата ѝ глава беше увита в бели бинтове, напоени с кръв на лицето. На ръцете си имаше красиви детайлни татуировки. — Накарайте някого да донесе прожектор.

В този мрак беше трудно да се каже, но Болдуин се запита дали жената не е била пребита, преди да умре. Патологът предполагаше, че случаят с първата жертва Кати Фар е бил точно такъв.

Когато снеха бинтовете на Кати Фар — откриха я преди четири седмици — установиха, че убиецът е направил с бръснач разрез между веждите ѝ — толкова широк, че кръвта беше напоила дебелите бели превръзки. Разрезът приличаше на трето око.

Гарет въздъхна.

— Започва да ми писва от тези гадости, Кейсън. Върша тази работа твърде отдавна.

Болдуин освети с фенерчето босите крака на жертвата.

— Ставаме двама, брат.

— Не ми казвай, че мислиш да се откажеш. Смятах, че си женен за Бюрото, докато смъртта ви раздели.

Болдуин погледна към вратата, където няколко помощник-шерифи разговаряха тихо, но оживено. Къде беше проклетият прожектор?

— Не знам какво да мисля. Но да гледам това… — той посочи трупа — всеки ден до края на живота си — не така искам да прекарам старостта си.

Гарет кимна.

— Ужасен начин да умреш. — Той се наведе над бинтованото лице на жертвата и добави: — Надявам се, че не си се мъчила дълго, момиче.

Тялото изведнъж оживя.

За малко не падна от масата, докато се мяташе и се мъчеше да си поеме дъх. Изпод бинтовете се разнесе сподавен писък. Гарет отскочи назад, спъна се в един стол, блъсна се в стената и падна. Младият помощник-шериф вдигна оръжието си и сложи пръст на спусъка. Болдуин протегна ръка и изрева:

— Свали оръжието, по дяволите!

С широко отворени очи и треперещи ръце помощник-шерифът свали пистолета, а Гарет се надигна и избълва порой ругатни.

— Сега ще ви докосна по раменете — каза Болдуин на жената и я положи отново да легне на масата, докато тя се съпротивляваше и се опитваше да издере лицето му. — Дръж ѝ ръцете.

Помощник-шерифът не помръдна и Болдуин повтори:

— Помощник-шерифе, стегни се! Искам да хванеш ръцете ѝ.

Помощник-шерифът притисна ръцете ѝ към масата. Болдуин протегна ръка към Гарет и рече:

— Дай ми ножа си.

Гарет му подаде ножа, който държеше закачен на колана си. Болдуин внимателно сряза бинтовете отстрани. Бинтовете паднаха и те видяха, че лицето ѝ е мокро от кръв. Жената отвори очи, ококорени и обезумели от ужас.

— Всичко е наред… Всичко е наред. Вече сте в безопасност.

Тя се разрида неудържимо, като все още се мъчеше да го удари.

— Трябва ѝ лекар — извика той. — Веднага!

2.

„Реджи“ беше една от любимите квартални кръчми на ченгетата от Лас Вегас, собственост на двама бивши пътни полицаи. Беше постоянно препълнена, вонеше на алкохол и цигарен дим, а храната беше мазна. Помощник окръжният прокурор Джесика Ярдли беше влизала само веднъж, беше видяла няколко детективи от Нравствения отдел да смъркат кокаин от масата, без никой дори да погледне към тях, и не се беше върнала.

Пред „Реджи“ бездомна старица просеше дребни монети. Някакъв мъж, придружен от две жени — очевидно вече пияни, макар че беше рано следобед — ѝ протегна банкнота от двайсет долара. Жената засия — усмивката ѝ беше толкова широка, че изглади бръчките ѝ.

Точно когато пръстите ѝ щяха да докоснат банкнотата, мъжът я дръпна. Тримата се засмяха и влязоха в кръчмата. Жената остана да гледа след тях и вероятно да се чуди защо някой може да е толкова жесток.

Ярдли извади двайсет долара от чантата си и ѝ ги даде.