Четвъртата картина

Въпреки че много хора намираха за изнервящ втренчения му поглед, Тара не мислеше така. Тя знаеше защо баща ѝ я гледа вторачено: защото откакто се запознаха преди две години, той всеки път се изумяваше колко много заприличва тя на него. Това го запленяваше, а нея я отвращаваше.

През последните две години Тара идва тук осем пъти. Посещенията не ѝ бяха приятни, но се налагаше. Кал имаше нещо, което ѝ трябваше, за да осигури бъдещето на майка си, така че вече да не се тревожи за пари. Тара беше решила, че баща ѝ им дължи поне това.

— Как е майка ти?

— Добре. Ще напуска прокуратурата.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— Предполагам, че иска да работи нещо без толкова кръв и ужаси. Уж ще се местим в Санта Бонита — на няколко часа път от Лас Вегас. Там ще е голяма скука, поне докато не отида да уча в Невадския университет, но все ще се справим, предполагам. Така или иначе, догодина се изнасям.

— И защо ѝ е да го прави?

— Мисля, че заради мен тя не прави това, което иска. Искам пак да се влюби в някого, но не мисля, че ще се осмели, защото се страхува да не доведе около мен някой неподходящ. Тя няма дори приятели. Ако аз се изнеса от нас, това ще я принуди да започне да се среща с други хора. Пък и ще бъде добре да се махна от някои неща.

— Имаш предвид да се махнеш от мен?

— Не само от теб, но и от всичко свързано с теб. Всичко, с което е трябвало да се примирявам през живота си.

Той кимна.

— Страхуваш се, че си същата като мен, и мислиш, че като избягаш и може би промениш името и външния си вид, ще има някаква разлика. Няма да има разлика. Проблемите те следват, където и да отидеш. Ти си като мен и все някога трябва да го приемеш.

— Изобщо не съм като теб.

Кал примигна бавно и попита:

— Чувала ли си за класическите митове?

— Не чета приказки, съжалявам.

— Приказките са всичко, Тара. Там ще откриеш всички житейски уроци, които ще ти потрябват. Нашето така наречено научно познание е просто преминаване от един набор от идеи към друг, който впоследствие също ще бъде отречен като неправилен или безполезен. Нещо като революция. Но приказките са с нас още от сътворението на света и ще останат с нас до края.

Тара скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че в това има логика, Еди.

Той се ухили.

— Боговете спорели каква е човешката природа. Може ли да се промени? Може ли човек сам да избира какъв да бъде? Зевс казал „да“, но Афродита възразила. За да ѝ покаже, че греши, Зевс превърнал една улична котка в принцеса. Научили принцесата на добри обноски и изискани маниери и ѝ дали елегантни дрехи и гръмка титла. Тя се държала безупречно и се омъжила за принц. Всички гости на сватбата били смаяни от очарователната булка. „Виждаш, че щом една котка може да бъде превърната в принцеса, то и човешката природа със сигурност може да се промени“ — рекъл Зевс, а Афродита отвърнала: „Гледай“ и пуснала една мишка. Веднага щом я видяла да тича по пода, принцесата се хвърлила към нея и я подгонила на четири крака. Хванала мишката и я разкъсала със зъби пред гостите. Афродита е богинята на любовта, страстта и красотата и затова разбирала какво се таи в сърцата на хората. Какво наистина има в сърцата им, а не какво те се преструват, че има.

Тара преглътна, докато гледаше баща си. Не ѝ харесваше, че вижда себе си в него, особено в тъмносините му очи. Този уникален оттенък тя смяташе за генетична мутация, тъй като никъде другаде не беше виждала такъв цвят.

— Виж, моя малка принцесо, боговете ни учат, че не можем да променим природата си. Можем да я скрием за известно време, но истинската ни същност винаги излиза на повърхността. Ти трябва само да видиш своята мишка, и ще разбереш, че двамата си приличаме повече, отколкото допускаш.

4.

— Това е Сарпонг — каза Ярдли и обърна екрана на компютъра си към Болдуин.

Той вдигна от стола срещу бюрото ѝ една препълнена кутия, остави я на пода и седна.

На екрана имаше картина. Черна фигура с бели бинтове, увити около главата и напоени с кръв там, където би трябвало да е лицето. Ръцете и краката бяха човешки, но имаше нещо странно в извивката на шията и формата на главата. И все пак, бинтовете и туниката не можеха да се сбъркат. Бяха подобни на тези, с които бяха намерени Кати Фар и Анджела Ривър.

— Кой е Сарпонг? — попита Болдуин.

— Кенийски художник от шейсетте години. Нарисувал е поредица от картини, наречена „Тъмните неща“. — Ярдли щракна с мишката и картината се промени. Същата фигура, същата туника и бинтове, но този път фигурата седеше с изправен гръб на дървен стол. — Тази е първата. — Тя отново щракна с мишката. Появи се същата фигура, легнала на маса. Ръцете бяха разперени, а краката висяха от ръба. — Тази е втората.

Сякаш някой беше застанал над Анджела Ривър и беше нарисувал сцената. Болдуин стана от стола, заобиколи бюрото и застана зад Ярдли, за да вижда по-добре.

— А това е третата — каза тя.

Следващата картина изобразяваше фигура в къща, увиснала на нещо хлъзгаво. Беше изкормена и червата ѝ лежаха на пода.