Четвъртата картина

Една медицинска сестра влезе в стаята и остави кана с прясна вода. Предупреди Анджела да натисне бутона и да я повика, ако отново ѝ прилошее. Това напомни на Джесика, че все още не знаят с какво се е опитал да я убие похитителят.

Ярдли разгледа татуировките ѝ. Целите ѝ ръце бяха изрисувани с цветя, а на краката ѝ имаше природни пейзажи. Голям синьо-бял лотос красеше дясното ѝ рамо. На носа ѝ имаше пиърсинг, а зелените ѝ очи блестяха, изпълнени с младежка енергия, и я караха да изглежда по-млада за годините си. Сестрата излезе и Ярдли седна до леглото, но не твърде близо до жената, и каза:

— Татуировките ви ми харесват.

— О, да — отвърна Анджела. — Това ми е нещо като хоби. Някои хора колекционират пощенски марки, а аз — тези неща. — Тя посочи хризантема, татуирана около китката ѝ. — Направих си я в Индия. — Ривър посочи една орхидея на бедрото си. — Тази — в Япония, а този жерав на прасеца ми — в Шанхай… Където отидех, навсякъде си правех по една. Това е все едно да вземеш частица от мястото със себе си, разбирате ли? Вие пътувате ли често?

— Не, за съжаление. Всъщност никога не съм излизала от страната. Ами лотосът?

— О, на това рамо имах грозен белег по рождение. Огромен. Съучениците ми все ми се подиграваха. Затова, когато станах на шестнайсет, си направих татуировката, и оттогава нося само тениски без ръкави.

— Красив е.

Анджела се надигна и седна с кръстосани крака на леглото. Джесика се опитваше да не поглежда към челото ѝ, но сега не успя. Бръсначът беше оставил дебел прорез от едната до другата вежда.

— Не можеш да опознаеш себе си истински, ако не пътуваш — каза Ривър. — Трябва да провериш как реагираш на места, където не се чувстваш удобно. А също и как се отнасяш с хората. Твърде бързо се научих да не вярвам на хората, когато в Банкок ми откраднаха всичко, което имах.

— Това е ужасно. Какво направихте?

Анджела Ривър повдигна рамене.

— Два дни се чудих как ще оцелея. Една много мила вдовица се съжали над мен и ми даде храна, а после отидох на автостоп до американското посолство. Преживяването беше интересно. Може би вселената се опитваше да ме научи, че не е толкова лошо да загубиш вещите си.

Ярдли видя татуировката на другото ѝ рамо, когато нощницата на Ривър се смъкна по ръката ѝ.

— А какво е това на другото ви рамо?

— Руна. Означава човек, който сам кове съдбата си. — Ривър се натъжи за миг, но после се усмихна. — Извинявайте. Вие ме заприказвахте за пътувания и татуировки и аз мога да говоря с часове за тези неща. Очевидно сте дошли по някаква причина.

Всяка жертва на травма реагираше по различен начин. Някои се затваряха в себе си и не говореха дни или седмици наред — понякога изобщо не проговаряха отново, ако травмата беше твърде тежка. Дори си слагаха щастлива физиономия и се преструваха, че не се е случило нищо. Трети се държаха някъде по средата. Ярдли мислеше, че Анджела Ривър все още не е осъзнала напълно какво ѝ се е случило, и не е позволила на съзнанието си да го проумее и анализира. Ако сега повдигнеше въпроса, това можеше да я разстрои.

— Исках само да видя как сте — отговори тя. — Да проверя дали имате нужда от нещо.

— О, много мило от ваша страна. Но съм добре. Сестрите обаче може би мислят другояче. Трудно им е с мен. Имаше един мъж, медицински работник и аз… Знам ли, вцепених се. Затова им казах, че искам само жени медицински сестри и лекарки, а в момента те са само две на смяна.

— Предвид онова, което сте преживели, молбата ви е основателна.

Ривър повдигна рамене и каза:

— Предполагам. — Тя свали гривна джапа мала от китката си и започна да потърква мънистата. — Казахте, че сте прокурор?

— Да.

— Това означава, че работите с полицията, нали?

— Да. Помолиха ме да проверя състоянието ви и дали не мога да направя нещо за вас.

— Състоянието ми ли? Искате да кажете, че бях отвлечена и за малко не ме убиха?

Ярдли не отговори.

— Извинявайте — продължи Анджела. — Хората казват, че съм прекалено пряма. Не вярвам, че като се преструваш, това променя нещо. Винаги е по-добре да се придържаш към истината. — Тя наведе глава над гривната. — Знам какво се е случило с мен. Може да говорим за това, ако искате.

— Сигурна ли сте?

Ривър погледна Ярдли и се усмихна меланхолично.

— Хей, аз оцелях. От онова, което ми разказаха ченгетата, друга млада жена не е имала този шанс. Не мисля, че имам правото да се чувствам скапано заради това.

— Мисля, че имате правото да се чувствате както искате.

Анджела се усмихна и каза:

— Бих искала да направя нещо с ваше разрешение. Да разчета аурата ви.

— Моята аура?

Ривър кимна.

— Да. Щом ще разговаряме, бих искала да знам кой стои насреща ми. Дайте ми ръцете си.

Ярдли се поколеба, но после протегна ръце. Ривър се обърна с лице към нея, хвана дланите ѝ и погледна леко встрани, сякаш наблюдаваше Ярдли с периферното си зрение.

— Всичко има аура. Растенията, животните, земята… всичко. Аурата говори много по-красноречиво от думите. — Ривър си пое дълбоко дъх и затвори очи. След това отново ги отвори и дълго гледа Ярдли. — Накрая каза: — Много съжалявам.

— За какво?