Четвъртата картина

— Онзи ден, когато дойде у нас, когато мислеше, че ще се самоубия — наистина мислех да го направя. Изпих виното и се нагълтах с хапчета, защото вече не издържах, Джес. Онова, което ми стори Тъкър, беше преди близо две десетилетия, но когато затворя очи, аз все още съм там, в мазето. Имам чувството, че се опитвам да разплета някаква бъркотия, която не може да бъде разплетена. Помислих си, че вероятно ще е по-добре да сложа край на живота си и веднъж завинаги да приключа с всичко. Затова те повиках, надявайки се, че… Знам ли — че ще ме разубедиш. Освен Джуд, ти си единственият човек в живота ми, на когото му пука за мен. Сълзите ми бяха истински, болката беше истинска и ти ми помогна да го превъзмогна… Приятелството ни беше истинско.

Отново настъпи мълчание. Чуваше се само плискането на вълните в брега.

— Полицията тук ли е? — попита Сю Елън.

— Чакат ме да те идентифицирам. ФБР има заповед за екстрадирането ти.

— Не можеш да им позволиш да ме приберат, Джес. Няма пак да живея в клетка. Веднъж вече Тъкър ме затвори и аз никога повече няма да се върна там.

— Какво да направя? Оставяш ли ми някакъв избор?

— Няма да се предам. Имам пистолет. Ще стрелям, докато се опитвам да избягам.

— В такъв случай няма да живееш и пет секунди. Какъв ще е смисълът, че надживя Тъкър, ако умреш тук, на някакъв плаж?

Сю Елън се вгледа в океана и дълго мълча.

— Мисля, че не трябва да напускаш работа. Бягството в онова градче няма да ти помогне. Аз бягах дълго време, но не можеш да избягаш, Джес. Това не спира да те преследва.

Бризът се усили и косата на Сю Елън се развя пред лицето ѝ. Ясните ѝ очи и разноцветните ѝ татуировки сякаш затанцуваха на слънчевата светлина.

— Отмених продажбата на къщата. Приех предложението на прокуратурата да стана прокурор в „Особени случаи“. Ще ми позволят да избирам кои дела да поемам, без никой да ме следи.

Сю Елън кимна.

— Това е хубаво. Радвам се, че няма да бягаш. Наистина. — Тя затвори очи, отпи от питието си и остави чашата. — Но трябва да ме пуснеш да си вървя.

— Не мога — отчаяно каза Ярдли.

Сю Елън я погледна и промълви:

— Джесика, трябва да ме пуснеш.

— Моля те, не искай това от мен.

— Искаш ли да чуеш какво ми стори Тъкър? Да ти кажа ли как всяка нощ чувам стъпките му и знам какво ще ми се случи? Как го умолявам: Моля те, моля те, не, недей отново, моля те… а той да се смее? Тъкър се смееше, когато го молех. — По лицето ѝ потекоха сълзи, но на устните ѝ се появи усмивка. — Накрая обаче вече не се смееше.

— Не мога да те пусна. Трябва да оставиш пистолета и да дойдеш с мен. Ще те убият, ако видят, че носиш оръжие.

— Няма да стане. Трябва да избереш. Сега ще стана и ще си тръгна, а ти ще ме оставиш да си вървя, или ще им се обадиш да дойдат. Но ако дойдат, аз ще умра.

— Недей, не го прави! Не умирай тук! Моля те!

Сю Елън стана.

— Иска ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства, Джесика. Не всеки ден срещаш сродна душа, нали?

— Недей…

Сю Елън хвана с две ръце лицето ѝ и нежно я целуна по устните.

— Красива си. И си много по-силна, отколкото мислиш. Един ден строшеното ти сърце ще заздравее.

Тя се отдръпна от нея и Ярдли пусна ръката ѝ.

— Не сродни души — каза Джесика и Сю Елън се обърна и я погледна. — Не сродни души, а… души близнаци.

Сю Елън се усмихна, обърна се и тръгна.

Ярдли я проследи с поглед, докато не напусна плажа и не се сля с тълпата на улицата. Погледна назад само веднъж. И после изчезна.

Ярдли почувства, че я задушават ужасни чувства. Трябваше да ги преглътне. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, вдишвайки соленото ухание на океана.

Извади телефона си и изпрати съобщение:

Тя не е тук. Ще опитам пак довечера.

След това отново се загледа в децата, които играеха във водата, и се усмихна, когато лабрадорът дойде при нея. Почеса го зад ушите. Една вълна лениво се плисна в брега. Слънцето се отразяваше яркозлатисто в океана и Джесика разбра, че с това ще запомни завинаги този момент.