Четвъртата картина

Кейсън Болдуин седеше сам в едно сепаре. Осветлението вътре беше толкова слабо, че Джесика трябваше да огледа два пъти кръчмата, докато го види. На масата пред него имаше пържола и бира. Беше съблякъл якето си. Мускулите му издуваха ръкавите на тениската. Вените на ръцете му изпъкваха силно, откакто миналата година започна да вдига тежести. Преди известно време Болдуин имаше проблем с наркотиците и Ярдли се зарадва да види колко здрав изглежда. От време на време, когато го видеше, усещаше леко съжаление, което ѝ подсказваше, че помежду им има нещо неслучило се. Сега Ярдли видя отново това неуловимо нещо, когато Болдуин ѝ се усмихна.

Тя седна срещу него.

— И така — истина ли е? Че се предаваш? — попита той.

Една сервитьорка дойде до масата им. Джесика си поръча бира и се облегна назад на възглавниците. Клиентите на бара, които гледаха баскетболен мач на телевизорите, изведнъж се развикаха. Ярдли изчака шума да утихне.

— Не бих се изразила така.

— А как?

— Уморена съм, Кейсън. Когато си имаш работа с психопати, издръжливостта ти все някога свършва и започваш и ти да полудяваш.

— Преди малко водих същия разговор с един детектив. — Болдуин задъвка парче пържола. — И това ме накара да се замисля. Когато работиш твърде дълго в правоприлагащите органи или прокуратурата, започваш да виждаш всичко в черно и бяло. Хората стават или само лоши, или само добри. Но и в закона има сиви места. Може би трябва да се прехвърлиш и да работиш повече там. Може да се изненадаш, когато откриеш, че не всичко е черно и бяло.

Сервитьорката донесе бирата и Ярдли отпи малка глътка. Беше топла и разпенена.

— Имам дело. Мъж, който убил доведения си син, защото пробил стената, докато местел шкаф. Ударил го с чук и разбил черепа му. Вече нищо не може да ме изненада, освен глупавите причини, поради които хората се избиват един друг. — Болдуин също отпи от бирата си, без да откъсва поглед от нейния. — Остават ти две седмици, нали?

Джесика кимна.

Той извади сребриста флашка и я сложи на масата пред нея.

— Преди да напуснеш, би ли ѝ хвърлила едно око? По случая вероятно ще работи наследникът ти, затова ще е страхотно, ако я прегледате заедно.

— Какво има вътре?

— Убийство и опит за убийство. Мислим, че е имало и сексуално посегателство, затова може да го поеме Бюрото, ако искаме, но сега със случаите се занимава Шерифската служба. Двата случая са свързани. Ще разбереш защо, когато прегледаш докладите ми.

— Няма смисъл, Кейсън. Каквото и да стане, напускам.

— Знам. Това не е номер, за да те убедя да останеш. Мисля обаче, че наистина трябва да го видиш. Между другото, кой ще те наследи?

— Кайл Джакс от прокуратурата в Уайоминг. Млад прокурор. Мисля, че е на двайсет и осем. Не е работил в „Особени случаи“.

Болдуин отпи голяма глътка от бирата си и рече:

— Ами, значи му предстои гадно начало.

* * *

Ярдли избра дългия път до дома си в Уайт Сендс, Невада. Още две седмици. Преди малко каза на Болдуин истината — тя изобщо не се колебаеше дали трябва да напусне Окръжната прокуратура, дома си или района. Тук се бяха случили твърде много потискащи неща. Имаше обаче и чудесни, скъпи спомени, които щеше да пази в себе си до края на живота си, и Джесика се опитваше да си създаде още — последни — такива.

Дъщеря ѝ беше едно от тези вълшебства. На седемнайсет години беше направо гениална. Когато Ярдли се прибра вкъщи, Тара отиде на работа — беше започнала стаж във фирма за роботика, където се занимаваше с алгоритми за машинно самообучение. Джесика невинаги разбираше обясненията на Тара какво точно работи, но тя уверяваше майка си, че един ден това ще предизвика революция в света. Ярдли ѝ вярваше и това беше една от причините да мисли, че моментът е подходящ да се премести. Тара беше намерила призванието си в живота.

Останала сама, Джесика си взе дълга гореща вана, а после облече анцуг и си наля чаша бяло вино. Седна пред компютъра в домашния си кабинет и се втренчи във флашката, която ѝ беше дал Болдуин, прокарвайки пръсти по гладката пластмаса.

Ярдли въздъхна дълбоко, облегна се назад на стола и се загледа в тавана. Замисли се за новата къща, която щеше да купи в градчето Санта Бонита. В предния двор имаше дърво — толкова голямо, че пречеше на слънцето да влезе в къщата. Ярдли се питаше защо сегашните собственици не са го отсекли. Това беше първото, което тя смяташе да направи. В новия си живот искаше светлина — не черно и бяло, не дори и сиви места.

Още две седмици.

Тя включи флашката в компютъра. Щеше да прочете докладите, но само толкова. Нямаше нито желание, нито енергия за повече.