Четвъртата картина

— Ето, виждаш проблема, който имаме с уравнението на Дирак — завърши инженерът.

Тара отиде до дъската и взе маркера от ръката му. Избърса с пръсти част от уравнението и нанесе няколко поправки, а след това му връчи маркера и рече:

— Проблемът не е Дирак, а вие.

Тя излезе и взе нещата си от шкафчето. Не обичаше да е груба, но беше разбрала, че ако се държи безкомпромисно още първия път, когато някой се опита да ѝ обясни нещо елементарно, то той няма да се осмели да го повтори.

Тара поседя в колата си няколко минути, загледана в залеза. Облаците сякаш горяха с тъмнооранжеви пламъци.

Тя би могла да ръководи тази лаборатория — и дори целия отдел — по-добре от всеки мъж там, но не ѝ даваха възможност да докаже какво може. Едва наскоро беше осъзнала, че го правят умишлено. Те не искаха да ги превъзхожда жена, дори ако така фирмата би изпреварила конкурентите си с години, а може би и с десетилетия.

Едва сега оцени огромното търпение и усилената работа, които беше вложила майка ѝ, за да се издигне в професията си.

Те губят, помисли си Тара и погледна часовника на таблото на колата. До срещата оставаха двайсет минути.

Той я беше помолил да се срещнат на някое уединено място — в един склад на булевард „Фримонт“.

Тара паркира нататък по улицата, за да се увери, че никой няма да види регистрационния ѝ номер или колата. Приглади косата си, намести перуката си и си сложи бейзболна шапка. Беше си купила и комплект лепенки с татуировки — най-хубавите, които можа да намери. Отне ѝ няколко минути да залепи татуировка на азиатски тигър ниско в основата на врата си и надпис на арабски на всяка китка. Сложи си зелени контактни лещи, погледна се в страничното огледало и се отправи към склада.

Сградата беше тъмна и миришеше на грес и мокър картон. Тара я огледа от край до край, запомни колко души са вътре и къде са изходите. Няколко мъже я огледаха, но тя видя, че е повече от похот, отколкото от любопитство какво прави една непозната там.

От една стая излезе мъж със син костюм и гъста черна брада и ѝ кимна. Тара се приближи до него. Той застана до вратата и Тара надникна вътре. Плешив мъж с копринена риза, чиито шарки приличаха на повърнато или на клисава зърнена закуска, седеше до едно бюро и смъркаше кокаин. Тара погледна телохранителя и влезе.

— Няма ли да седнеш? — попита мъжът до бюрото.

Тара седна на един от столовете пред бюрото. Гарос Васили смръкна още една линия кокаин, пъхна сламката и огледалото във вътрешния си джоб, избърса носа си и се облегна назад на стола.

— На колко години си? — попита той.

— Какво значение има?

Васили вдигна рамене.

— Само се опитвам да завържа разговор. — Той въздъхна шумно. — Значи работиш за някого, който работи за някой друг, така ли? И защо биха наели малко момиче за нещо такова?

— Ако ме арестуват, само ще ме плеснат по ръката.

— И ти нямаш нищо против?

— За онова, което ми плащат, нямам.

Васили се ухили мазно.

— Умно момиче. Аз струвам милиони. Знаеш ли колко време съм лежал в затвора? Четири години. Кажи ми, заслужават ли си четири години от живота ти, за да бъдеш богат през остатъка му? Ето, това не разбират хората, които всяка сутрин отиват на работа, която мразят. Всичко е търговия с времето ти, а повечето хора не го знаят. Това е всичко. Да можеш да правиш търговия.

— Благодаря за лекцията, но имаш ли парите, или не? Искам да се разкарам оттук час по-скоро, по дяволите!

Той се подсмихна.

— За такова малко момиче имаш топки.

— Да или не? Нямам време за празни приказки.

— Защо? Трябва да се върнеш на детската площадка ли?

Тара стана да си върви, но Васили вдигна ръка.

— Седни. — Двамата се втренчиха един в друг и после той продължи по-спокойно: — Не се тревожи толкова. Седни.

Тара седна. Сърцето ѝ биеше лудо в гърдите и тя трябваше да положи усилие да го успокои. Не можеше да позволи на този човек да види страха ѝ. Той не би проявил съчувствие. Тъкмо обратното, следеше дали тя няма да покаже слабост.

Васили направи знак на пазача до вратата и след минута телохранителят донесе спортна чанта. Васили разкопча ципа и разкри пачки със стодоларови банкноти, натъпкани плътно една до друга и пристегнати с ластик.

— Два милиона. Разбира се, при положение че моят експерт потвърди, че картините наистина са от него.

— Той ги е рисувал — заяви Тара, без да може да откъсне очи от парите. Това бяха повече пари, отколкото можеше да спечели майка ѝ през целия си живот, докато се скъсва от работа в съдебната зала.

— Моят оценител ще дойде след две седмици. Донеси картините тогава и ще си получиш парите. — Васили млъкна и се втренчи в ноктите си. — Много бих искал да знам за кого работиш. Искам да знам с кого си имам работа.

Тара поклати глава.

— Те не правят така. — Тя стана. — Изпрати ми съобщение, когато дойде оценителят.

— Момиченце — каза той, когато Тара се обърна да си върви. — Не те познавам и ти не ме познаваш, но трябва да знаеш, че ако се опиташ да…