Четвъртото измерение

Усети студена тръпка.

Сърцето му се сви.

Това беше Хедър в неговите мисли. Тя му бе обяснила Некеровата трансформация — как да преориентира перспективата си, прескачайки право в нейния шестоъгълник, независимо къде бе той.

Всичко щеше да е положено на длан пред него. Всичко, което беше неговата съпруга, всичко, което някога бе мислила.

Нейната перспектива. Нейната гледна точка.

Той се съсредоточи върху Хедър като разфокусира погледа си, опитвайки се да изведе нея на преден план, а той да се плъзне назад и… И…

Господи!

Господи!

Господи, боже мой!

Кайл беше твърде млад, за да е гледал „2001“ в неговата първоначална театрална версия; за първи път го гледа на видео и в началото определено не беше впечатлен. Но през 1997-ма, когато беше на двадесет и седем години, в Галерията на изкуството на Онтарио имаше широкоекранна прожекция на възстановено копие.

Разликата беше от деня до нощта между филма, който познаваше и истинския — по-голям, по-богат, много по-сложен, с много повече цветове, абсолютно завладяващ.

Най-далечното пътуване.

Това приличаше на него. Онази Хедър, която познаваше, израстна, заобиколена от вибриращи цветове, каквито не беше виждал преди, от невероятни звуци. Основата под него трепереше.

Хедър, в цялата нейна великолепна сложност.

Целият й необятен интелект.

Всичките й невероятно живи емоции.

Момичето, в което се бе влюбил.

Жената, за която се беше оженил.

Усети, че отваря и затваря очите си достатъчно бавно, за да се появява и изчезва интериорът на конструкцията. И внезапно осъзна какво прави.

Премигваше от сълзите, които напираха в очите му.

Все едно стоеше зашеметен пред бляскаво произведение на изкуството.

Бяха женени от двадесет и две години. И мисълта колко малко знаеше за нея, колко много неща имаше още да открие, го удари с такава сила, че почти го остави без въздух.

Хедър му бе казала, че го обича и той го вярваше — вярваше го със сърцето и с душата си. И оценяваше факта, че нещо толкова сложно и заплетено като едно човешко същество, можеше да обикне някой друг.

Той знаеше, че би могъл да прекара остатъка от живота си, за да я опознае както трябва, че колкото и години да му оставаха, нямаше да бъдат достатъчно, за да схване истински чудото на един друг човешки ум.

Беше се ядосал на Хедър, че го е изучавала без негово разрешение. Но сега ядът се изпари като утринна мъгла. Нямаше защо да се ядосва — това не беше инвазия. Не и от нейна страна. Беше интимност, близост, която надхвърляше всичко, което бяха преживели преди.

Трябваше да се върне тук, да прекара часове, дни и години, в изследване на нейния ум, един ум по-спокоен, по-малко агресивен, по-разумен, по-интуитивен от неговия собствен, един ум…

Не.

Не беше дошъл за това.

Не и този път.

Имаше нещо друго, с което трябваше да се справи.

Той продължи да разлиства ума на Хедър, докато откри спомен за Мери.

След това осъществи трансформацията на Некер още веднъж.

Ала тук нищо не се случваше. Абсолютно нищо. Само тъмнина. Тишина.

Кайл си помисли за тържеството на Мери по случай завършване на гимназията; тя беше ученичката, която произнесе речта при връчването на дипломите. Почти веднага се появи съответствуващият спомен у самата Мери. Нейните спомени бяха тук — архивът на това, което беше като жива, наистина съществуваше — но това беше всичко; абсолютно нищо не се случваше в реално време.

Кайл си представи утаяващите се кристали и напусна ума на Мери. След това, с усилие на волята, той се върна пред необятната стена от шестоъгълници.

Този право пред него беше тъмен.

Мъртъв.

Кайл беше видял тялото на Мери, лежащо в банята. Бледо, сухо, бяло, восъчно.

Той не беше могъл да приеме, че е мъртва. Въпреки че я беше видял безжизнена, простряна на студените плочки на пода в банята, той все още не го беше приел като факт.

Но сега…

Това тук беше тя. Мъртва. Пасивна памет. Съхранена част от архива на човечеството.

Осъзна, че не може да говори с нея. Нямаше начин, по който да взаимодейства с Мери, нямаше начин, по който да й каже, че това, което беше мислила, че се е случило, не е вярно.

О, да, той можеше да достигне до нейните спомени, да се разрови из нейното минало.

Но не можеше да общува с нея.

Когато се бе навел над надгробния й камък, беше чувствал като че ли по някакъв начин се свързва с нея, че по някакъв начин може да чуе думите му. Беше искал да се извини — не за нещо, което беше направил, а за това, че не я бе защитил от хищничеството на онази психотерапевтка, за това, че нейният татко не я беше разбрал, когато най-много се е нуждаела от него.

Но дори и да беше изрекъл тези думи на глас там, при надгробния й камък, тя нямаше да може да го чуе. Другите шестоъгълници се бяха вторачили в него като очи, но този беше толкова бездънно тъмен, че не можеше да има съмнение.

Тя си беше отишла напълно, изцяло, безвъзвратно.

Нямаше как да се поправят нещата.

И все пак…

И все пак, той откри, че този факт не го разстройва.

Обратното, почувства, че се освобождава от напрежението, почувства облекчение.