Четвъртото измерение

Досега в тъмните ъгли на своето съзнание, въпреки своя интелектуален атеизъм, той беше мислил, че някъде тя все още усеща, все още съзнава, все още страда.

Все още го мрази.

Но не беше така. Нея я нямаше. В прекия смисъл на думата, Мери просто я нямаше. Тя вече не съществуваше.

Но все пак, не беше свършило.

Не още, не съвсем.

Кайл беше плакал, когато дъщеря му умря.

Беше плакал с яд, вбесен, че е била в състояние да извърши това.

Беше плакал с ярост, неспособен да разбере.

Но не беше плакал за нея.

И внезапно очите му се замъглиха. Сълзите напираха и преливаха навън.

Той плачеше, плачеше за нея — само за нея. За тъгата от прекъсването на един красив живот, за всичко, което беше като жива, и за всичко, което можеше да стане, но никога нямаше да бъде.

Той плака толкова много, че затвори очи за по-дълго време и интериорът на конструкцията се появи в съзнанието му.

Но той все още не беше свършил.

Най-после разбра защо Хедър го е довела тук и какво трябва да направи. Избърса очите си и после ги отвори широко. Психопространството отново се оформи около него с черния шестоъгълник на Мери пред него. Той пое дълбоко въздух и издиша, чувствайки колко много потисната емоция излиза с издишването.

И после каза една нежна, излязла от сърцето, дума:

— Сбогом.

Остави я да звучи в ума си няколко секунди. После отново затвори очи, протегна се и натисна стоп бутона, готов най-после да се върне в света на живите.

35.

Кайл открехна кубичната врата. Хедър определено беше стояла наблизо и той усети как повдигна с ръце вратата от другата страна.

Той провеси крака и скочи на пода. Хедър го погледна; със сигурност можеше да каже, че е плакал.

Кайл успя леко да се усмихне.

— Благодаря ти — каза той. Дъщеря му не беше в стаята. — Къде е Беки?

— Трябваше да тръгва. Имала среща със Зак тази вечер.

Кайл кимна доволен, но забеляза безпокойство върху лицето на Хедър и изведнъж разбра за какво се притесняваше. Тя го познаваше, разбира се, особено напоследък, наистина го познаваше. Сигурно предполагаше, че преди да погледне в тъмния шестоъгълник на Мери трябва да е надникнал в ума на съпругата си. Това изражение върху лицето на Хедър — вече го беше виждал веднъж, много отдавна — първия път, когато се бяха любили в добре осветена стая, вместо да се опипват в тъмното. Първия път, когато я беше видял гола. Тя беше изглеждала по същия начин: смутена, уплашена, че не е отговорила на неговите представи и в същото време страшно предизвикателна.

Той разтвори ръце, привлече я към себе си и я прегърна толкова силно, че дори я заболя.

След минута се дръпнаха един от друг. Кайл взе ръката й като прокара показалеца си около сватбената й халка.

— Обичам те — каза той като търсеше очите й. — Обичам те и искам да прекарам остатъка от живота си като те опознавам.

Тя му се усмихна — усмихна се на спомена.

— Аз също те обичам — каза тя за първи път от година насам.

Той наведе лицето си към нейното и се целунаха. Когато устните им се разделиха, тя отново го каза:

— Наистина те обичам.

Кайл кимна.

— Зная. Наистина зная.

Но изражението на Хедър помръкна.

— Мери?

Той не отговори веднага.

— Взех си прошка с нея.

Хедър кимна.

— Това е нещо невероятно — каза Кайл. — Колективният ум. Абсолютно невероятно. — Той замълча. — И все пак…

— Какво?

— Е, спомняш ли си професор Пъпайню? Винаги съм твърдял колко помагащи за разширяване на мисленето бяха неговите часове. От него научих много за квантовата физика, ала никога не я разбрах истински, в дълбочина. Нещо все ми убягваше. Но сега всичко доби смисъл.

— Как?

Той разпери ръце, чудейки се как да се изрази по-ясно.

— Знаеш ли нещо за котката на Шрьодингер?

— Чувала съм този израз — каза Хедър.

— Прост експеримент с мисълта: затваряш плътно една котка в кутия заедно с бутилка отровен газ, чиято капачка ще изпусне газа, ако през следващия час се случи едно квантово събитие, вероятността за което е петдесет на петдесет процента. Можеш ли, без да отваряш кутията, да кажеш след един час дали котката е жива или мъртва?

Хедър сви вежди.

— Не.

— „Не“ е правилният отговор. Но не защото не можеш да кажеш кое от двете е вярно. По-скоро, защото нито едното, нито другото е така в действителност. Котката е нито жива, нито мъртва. Вместо това налице е едно наслагване на вълнови фронтове — смесена комбинация и от двете възможности. Само отварянето на кутията и поглеждането вътре ще накара вълновият фронт да се сведе до една конкретна реалност. Това е квантовата механика: нещата са неопределими, преди да се видят.

— Добре.

— Да кажем обаче, че аз първи погледна в кутията и видя, че котката все още е жива, после отново запечатам кутията. Ти идваш след няколко минути, отваряш кутията и поглеждаш вътре, без да знаеш, че аз вече съм надникнал там. Какво ще видиш?

— Една жива котка.