Четвъртото измерение

— Точно така! Моето поглеждане е формирало реалността и за тебе. Дълго време това беше един от проблемите в квантовата механика: защо наблюдението от страна на един единствен наблюдател моментално създава конкретна реалност за всички останали? Отговорът, разбира се, е в това, че всеки е част от колективния ум, така че наблюдението, извършено от един човек, е наблюдение, направено от всички хора — квантовата механика наистина изисква съществуването на колективен ум, за да работи.

По лицето на Хедър личеше, че е силно впечатлена.

— Интересно. — Тя замълча за малко. — И така, какво ще правим сега?

— Ще кажем на света — каза Кайл.

— Мислиш ли? — попита Хедър.

— Разбира се. Всеки има право да знае за това.

— Но то ще промени всичко — упорстваше Хедър. — Всичко. Цивилизацията, която познаваме, ще престане да съществува.

— Ако ние не го кажем, някой друг ще го стори.

— Може би. Може би никой няма да стигне до това откритие.

— Неизбежно е. По дяволите, сега, след като ти си го направила, то е част от колективното незсъзнателно — някой непременно ще стигне до това в съня си.

— Но хората ще се възползват от него — възможността да шпионират, да крадат мисли. Цели общества ще се разпаднат.

Кайл се намръщи.

— Не вярвам кентавърийците да са ни изпратили инструкции за това как да изградим нещо, което ще доведе до нашето падение. Защо да го правят? Ние едва ли можем да бъдем заплаха за тях.

— Предполагам.

— Тогава нека излезем пред обществеността.

Хедър сви вежди.

— Днес е събота; съмнявам се, че много научни журналисти работят в почивните дни през лятото, така че дори не можем да свикаме пресконференция до понеделник. А ако искаме да има добър отзвук, ще трябва да известим журналистите ден-два по-рано.

Кайл кимна утвърдително.

— Но какво ще стане, ако някой друг съобщи за откритието през почивните дни?

Хедър помисли малко.

— Е, ако това се случи, аз винаги мога да посоча към архива на колективния ум и да кажа: „Вижте, това е доказателството, че аз съм го открила преди вас“. — Тя замълча. — Но предполагам, че това е стар стил на мислене. В новия свят, който се каним да създадем, се съмнявам, че идеята за превъзходство ще има някакъв смисъл за хората.

Хедър прекара цялата неделя в изследване на психопространството; Кайл и Беки се редуваха да правят същото в „Мълин хол“, където наистина имаше нужда от нечия помощ за отварянето на кубичната врата.

За Хедър това беше като плуване в едно древно планинско езеро, далечно и бистро. Съзнаваше, че никой друг не е стъпвал в него, че тя е първата, която обхваща с взор неговата красота, потапя се във водите му, усеща как я галят вълните.

Но както при всички пейзажи, животът на повърхността беше изграден върху смъртта. Новите издънки израстваха сред маса разлагаща се органична материя. Макар че имаше много живи хора, в чиито умове Хедър искаше да навлезе, безброй бяха и мъртвите, с които искаше да установи контакт. А и навлизането в ума на мъртъв човек изглеждаше по-малка инвазия, по-малко нарушаване на личната тайна.

Кайл не беше прекарал дълго време в тъмния архив на ума на Мери, а Хедър все още не се беше докосвала до нито един от черните шестоъгълници. Но вече беше време.

Нямаше нужда да търси определения шестоъгълник. Всичко, което трябваше да направи, беше да влезе в себе си — една лесна Некерова трансформация от шестоъгълника, който определяше като Кайл, а после от своите собствени спомени да извика конкретния образ на желаната цел и да се прехвърли в него.

Джош Хъникър — мъртъв от тридесет и три години.

Не беше преследвана от спомена за него, разбира се. През повечето време изобщо не се беше сещала за него, въпреки че поне в едно отношение той бе имал силно влияние върху нейния живот; все пак, той я беше запознал с очарованието на търсенето на извънземен разум.

Ако имаше по-ранни извънземни послания, които не е виждала, които никой все още не е виждал, то тя трябваше да знае.

Вече нямаше нужда от квантов компютър, за да се разкрие секрета на Хъникър или този на който и да било друг. Личната тайна — дори личната тайна на един гроб — вече не съществуваше.

Тя се прехвърли в ума на Хъникър.

Той не приличаше на никой от умовете, в които беше навлизала преди. Беше студен като камък, без никакви активни образи, без никакви мисли. Хедър имаше чувството, че е попаднала в беззвездна, безлунна нощ, на брега на тихо море от най-черно мастило.

Архивите обаче бяха тук. Това, което Джош беше представлявал и онова, което го бе подтикнало към самоубийство бяха съхранени тук.

Тя опита да си представи как е изглеждала тогава. По-млада, по-слаба и ако не надарена с истинска красота, то обзета от една пламенност, която можеше да мине за такава.

И само след миг нещо щракна.

Тя се видя така, както се бе виждала преди всичките тези изминали години: с гладка кожа; къса, пънкарска прическа, изрусена тогава; три сребърни халки — още едно Торонтско преживяване! — висящи от лявото й ухо.

Той не я беше обичал.