Чочарка

Както си представих, селото беше пусто. Не беше нито бомбардирано, нито през него бяха минали войски, но бе изоставено. Къщите, и те бяха всички бедняшки, от недялани камъни, без мазилка, прилипени една до друга покрай пътя, не бяха докоснати. Прозорците им обаче бяха затворени и вратите залостени. Повървяхме малко между два реда мъртви къщи, които ме всяваха едва ли не чувство на страх, както когато се минава през гробища и човек мисли колко много хора се намират под надгробните плочи. Минахме пред моя роден дом. И той беше затворен и вратата залостена, така че се отказах дори да почукам, и без да кажа нищо на Розета, ускорих крачките си. Най-после стигнахме до едно открито възвишение със стъпала, на върха на което са намираше църквата — истинска селска църквица от стари почернели камъни, бедна, без скулптури и други украшения. Площадът си беше такъв, какъвто го помнех — с широки гранитни тъмни стъпала, с бяла каменна ивица, пет-шест платанови дървета, засадени в безпорядък, които сега, както винаги напролет, бяха отрупани със светли листа, а малко встрани имаше стар кладенец със зид от същия почернял камък от църквата и с ръждясъл чекрък. Забелязах, че под свода, поддържан от две колони, вратата на църквата беше полуотворена, и казах на Розета:

— Знаеш ли какво ще направим? Църквата е отворена, да влезем да поседнем малко, за да си починем, и после ще продължим пеша до Валекорса.

Розета не промълви дума и ме последва.

Влязохме и аз по много белези веднага разбрах, че църквата е била ако не нарочно опустошена, то поне обитавана от войници и превърната в обор.

Църквата беше дълга и тясна, с варосани стени, таванът й бе от черни греди и в дъното — олтарът, над който висеше квадратна картина, изобразяваща Богородица с Христос. Сега олтарът беше опустошен, без никаква украса, картината все още стоеше, изкривена на една страна сякаш от земетръс. Колкото до пейките, които някога седяха наредени в двойна редица и стигаха до самия олтар, сега всички бяха изчезнали освен две, сложени обратно, надлъж една срещу друга. Между тях на пода имаше много пепел и няколко черни главници — признак, че тук бяха палили огън. Църквата се осветяваше от един огромен прозорец над портала, на който някога стъклата бяха цветни. Сега от тях се виждаха счупени остатъци и в църквата беше светло като ден. Доближих се до двете пейки, обърнах едната с лице към олтара и сложих върху нея голямата кутия, после казах на Розета:

— Ето какво нещо е войната, дори църквите не почитат.

После седнах и Розета направи същото.

Изпитвах чувство на човек, който се намира в свято място и все пак няма желание да се моли. Повдигнах очи към старата картина на Богородица, цялата опустошена, която сега не гледаше надолу, към пейките, а косо, към тавана, и си помислих, че ако исках да се моля, преди това трябваше да изправя тази картина. Но може би въпреки това не бих могла да се моля, защото стоях изтръпнала, не чувствувах нищо, бяха като тресната. Надявала се бях да намеря отново родното си село и хората, между които бях отраснала, и дори родителите си, а ето че намерих черупката празна: всички бяха избягали, може би и Богородица бе отвратена, че са я осквернили и че са изкривили изображението й.

Погледнах Розета. Тя бе сключила ръце и се молеше до мен, едва помръдвайки устни. Тогава прошепнах:

— Добре правиш, че се молиш… помоли се и за мен… мен сърце не ми дава.

В същия миг чух шум от гласове и стъпки откъм вратата, обърнах се и като в мълния видях, че на прага се мярна нещо бяло, което веднага изчезна. Стори ми се обаче, че разпознах един от ония странни войници, които бях видяла малко преди това по пътя в камиони. Обзе ме внезапно безпокойство, станах и казах на Розета:

— Да си вървим… по-добре е да си вървим.

Тя стана, като се прекръсти. Помогнах й да сложи едната кутия на глава, аз също си сложих другата и тръгнахме към изхода.

Понечих да бутна вратата, но сега тя се оказа затворена и аз се намерих лице с лице с един от ония войници, който приличаше на турчин, с черно сипаничаво лице, с червен фес над черни лъскави очи, увит с черна пелерина върху бял чаршаф. Той сложи ръка на гърдите ми и ме блъсна назад, казвайки нещо, което не разбрах. Зад него видях, че има и други, не мога да кажа колко, защото той ме сграби за ръката и ме повлече навътре в църквата, докато останалите, и те увити с бели чаршафи, с черни пелерини, влязоха с устрем.

Извиках:

— Полека, какво правите! Ние сме бежанки!