Чочарка

В действителност и двете бяхме изтощени от много вълнения и здравият сън приличаше като навиване на часовник, спрял от дълго време: ти навиваш, навиваш и навиването му сякаш няма край, защото часовникът е съвсем развит и няма сили да тръгне.

ГЛАВА ДЕВЕТА

На разсъмване бяхме събудени от някого, който тропаше силно на вратата, сякаш искаше да я издъни. Чукаше войникът, който беше ни обслужил предния ден и който, щом отворихме, ни предупреди, че колата, която щяла да ни отведе във Валекорса, чакала долу, трябвало да побързаме. Облякохме се много набързо. Като се обличах, аз се чувствувах силна и отпочинала както никога; резултат естествено от дългия ободрителен сън. От бързината и енергията, с която Розета се изми и облече, разбрах, че и тя се чувствува силна и бодра. Само майка може да разбере тези неща. Помнех я каква бе предния ден, изтощена от безсънието и вълненията, с лице, зацапано с изсъхнала кал, с вторачени и тъжни очи, и сега ми беше радостно да я гледам как седи на леглото със спуснати надолу крака, как се протяга, опъвайки ръце, повдигайки гръдния си кош с хубавите бели гърди, а те като че щяха да се пръснат под комбинизона й, как отива до легена в ъгъла, налива студена вода от каната и се мие живо, плискайки вода не само на лицето си, но и на врата, на ръцете, на раменете, после със затворени очи поема наслуки кърпата и се изтрива енергично, до зачервяване, после взима полата си и я облича през главата, застанала по средата на стаята. Всички тези движения бяха съвсем нормални и аз съм я виждала да ги прави не зная колко пъти, но сега в тях чувствувах младостта и възвърнатите й сили, тъй както се чувствува младостта и силата на дърво, неподвижно под слънцето, което едва движи листата си при лекия полъх на пролетния вятър.

Но стига за това! Облякохме се и изтичахме долу по още пустите стъпала на тази безлюдна къща. Пред вратата чакаше малка открита военна кола на съюзническите войски, с корави железни седалки. На кормилото й седеше един английски офицер, рус, с червено лице и смутен, а може би и отегчен вид. Той ни посочи да седнем на задните седалки и ни каза на лош италиански език, че е получил нареждане да ни заведе във Валекорса. Не изглеждаше много любезен, но като че по-скоро от стеснение и свитост, отколкото защото не му бяхме симпатични. В колата имаше две огромни картонени кутии, пълни догоре с консерви и храна, и офицерът със същата стеснителност каза, че майорът ни ги изпращал с най-добри пожелания за щастлив път, като се извинявал, че не можел да се сбогува с нас, тъй като бил много зает. Докато траеха приготовленията, около нас се събраха доста евакуирани, които вероятно бяха прекарали нощта на открито, обкръжиха колата и ни гледаха мълчаливо, с ясно изписана по лицата им завист. Разбрах, че ни завиждаха, защото бяхме намерили начин да заминем от Фонди и още затова, че бяха видели консервите. Аз, да си призная, малко се възгордях, макар че изпитвах и известни угризения. Още не знаех колко малко в действителност бяхме за завиждане.

Офицерът запали мотора и колата потегли бързо през гьолове и развалини по посока към планините. Тръгна по едно странично шосе и много скоро, движейки се с голяма бързина, започна да се изкачва между две планини по тясна и дълбока долина, покрай един поток. Ние мълчахме, мълчеше и офицерът, ние защото ни беше омръзнало да разговаряме със знаци и звукове като глухонеми, а той може би от стеснителност или защото не му беше приятно да ни служи за шофьор. При това какво можехме да кажем на този офицер? Че сме доволни, задето напущахме Фонди? Че майският ден беше прекрасен, небето лазурно, безоблачно и без вятър, а слънцето заливаше зеленото и плодородно поле с ярка светлина? Че отивахме в моето родно село? Че там щяхме, тъй да се каже, да бъдем като у дома си? Всички тези неща не го интересуваха и той с право можеше да ни каже, че не го интересуват, че той само изпълнява дълга си да ни откара до дадено място според получената заповед, затова беше по-добре да си мълчим. Той трябваше да кара колата и да не се разсейва. И все пак може да изглежда чудно, макар че мислех така, през цялото време изгарях от остро желание да го заприказвам, да разбера кой е, къде е семейството му, какво работи в мирно време, дали е сгоден и прочие. В действителност, както разбрах, след като опасностите бяха минали, аз започнах да изпитвам естествените чувства, присъщи на хората в нормални времена: т. е. интерес към другите и нещата извън мен и извън моята и на Розета читавост.