Чочарка

— Браво, сега вече приличате на хора, защото преди малко наподобявахте дивачки. Елате да ви заведа в щаба.

Щабът се намираше в друга къща. Качихме се по една стълба. Там навсякъде имаше много военни полицаи, които ни питаха къде отиваме и проверяваха. От един етаж на друг, сред поток от разминаващи се войници и италианци, стигнахме до последния. Италианецът заговори с един американски войник на пост пред една врата, после се върна при нас и каза:

— Не само се интересуват от случая, но и веднага ще ви приемат. Седнете на това канапе и чакайте.

Чакахме много малко. Само след пет минути войникът ни извика и въведе в стаята. Тя беше съвършено празна, с изключение на едно бюро, зад което седеше рус мъж на средна възраст, с червени мустаци, синкави очи, сипаничаво лице, пълен и добродушен. Беше с мундир, но аз не познавах техните чинове, после узнах, че бил майор. Пред бюрото имаше два стола и той, като стана при влизането ни, учтиво ни покани да седнем, след което седна и той самият.

— Желаете ли да запушите? — запита на добър италиански език, поднасяйки ни пакет цигари.

Отказах и той веднага започна:

— Казаха ми, че сте имали някаква бележка за мен.

— Ето я — казах аз и му я подадох.

Той я взе, прочете я два-три пъти много внимателно, след това много сериозно, гледайки ме втренчено, каза:

— Тази бележка е много важна за нас. С нея ни давате ценни сведения. Отдавна бяхме без сведения за тия двама военни и сме ви много благодарни за това, което сте сторили за тях. Кажете ми как изглеждаха.

Описах му ги, както можах:

— Единият рус, нисък, със заострена брадичка, другият висок, слаб, мургав, със сини очи.

— С какви дрехи бяха облечени?

— С черни куртки, доколкото си спомням, и с дълги панталони.

— Шапки имаха ли?

— Да, нещо като военни шапки.

— Въоръжени ли бяха?

— Да, имаха пистолети. Показаха ми ги.

— Какво смятаха да правят, като ви напуснаха?

— Искаха да преминат през планините до фронта, да го пресекат и да отидат в Неапол. Цялата зима прекарали при един селянин под Монте дела фате и се надяваха да стигнат фронта и да го преминат. Но струва ми се, че не са успели, защото всички казваха, че не било възможно да се премине, имало много германски патрули, стрелба с картечници и оръдия.

— Действително — отвърна той — те не са успели да минат, защото не са стигнали до Неапол. На коя дата бяха при вас?

Казах датата и той продължи след миг:

— За колко време бяха при вас?

— Само един ден и една нощ, защото бързаха и ги беше страх от предателство. И действително, тъкмо си бяха отишли, и при нас пристигнаха германци да ги търсят. При нас англичаните прекараха първия ден на Коледа, ядохме заедно кокошка и пихме малко вино.

Той се усмихна и каза:

— Кокошката и виното, което сте споделили с тях, означават само една малка част от онова, което ви дължим. Сега кажете ми какво желаете да направя за вас.

Тогава му разказах всичко, че нямахме храна, че не можехме да останем във Фонди, защото нямахме къща, тъй като бомбардировките я бяха разрушили през нощта, че искахме да отидем в родното ми село Валекорса, където живееха родителите ми и където, ако не друго, бихме могли да се подслоним в бащината ми къща.

След като ме изслуша внимателно, той каза:

— Това, което искате е забранено, но нали беше също така забранено да се дава убежище на англичани през време на германската окупация? — Той се усмихна, усмихнах се и аз. След миг продължи: — Ще направим така: аз ще кажа, че заминавате с кола с един наш офицер, за да съберете сведения по планините за тези двама наши загубени военни. И без това ние щяхме да проучим техния случай, но не и във вашето село, разбира се, където е невъзможно да са минали. Това означава, че офицерът най-напред ще ви придружи във Валекорса, а после ще отиде да направи своята анкета.

Поблагодарих му и той отговори:

— Ние сме, които ви благодарим, а сега кажете ми имената си.

Казах му ги, той записа всичко внимателно, после стана да се сбогува с нас и ни придружи учтиво до вратата, където ни предаде на войника, комуто каза нещо на английски. Войникът в миг стана също много любезен и ни покани да го последваме.

Отидохме с него до дъното на коридора в една празна, но чиста стая с две походни военни легла. Каза ни, че тая нощ щели сме да преспим там, а на следния ден, според нареждането на майора, ще отидем на друго място. Остави ни, затваряйки вратата.