Чочарка

Излязохме от водата и легнахме сред житото близо до рова. Но не можахме да заспим, а само сме задрямали, но вече не тъй щастливи, както в къщичката при стрелбата на оръдието. Нощта бе изпълнена с шумове, долитаха далечни викове, писъци, бръмчене на мотори, тропот на стъпки и не зная още колко други странни шумове. Нощта беше неспокойна и аз помислих, че германските бомби са убили и ранили много хора и сега американците тичат да ги събират. Най-после сме се унесли, но неочаквано ни събуди дивата дрезгавина на зората. Видяхме се, че лежим сред житото, около лицето ми имаше високи жълти класове, а сред тях макове с много красив червен цвят; небето над главата ми беше бяло и студено, с няколко златни звезди, които все още блестяха. Погледнах изтегнатата до мен Розета, която още спеше, и видях, че лицето й е изцапано с черна засъхнала кал, а така също краката и полата й чак до корема, както и моите. Но почувствувах, че съм си отпочинала, защото, макар и с прекъсване, все пак бях спала от първите часове на следобеда на предния ден до този момент.

Попитах Розета:

— Искаш ли да станем?

Но тя измърмори нещо, което не разбрах, и се обърна, като сложи главата си в скута ми и с двете си ръце ме обгърна. Тогава, макар че не ми се спеше, и аз се излегнах и останах там със затворени очи сред издигащото се около нас жито, очаквайки Розета да се наспи.

Розета се събуди най-после, когато беше вече бял ден. Дигнахме се с мъка от житеното си легло и се надвесихме над класовете по посока на къщичката, но колкото и да се взирахме, не можахме да я видим, къщичката я нямаше вече. Най-после успях да забележа в края на нивата, там, където си спомнях, че беше къщичката, куп развалини и казах на Розета:

— Виждаш ли, ако бяхме останали там, сега щяхме да сме мъртви.

Без да се помръдва, съвсем спокойно, тя отговори:

— Може би щеше да бъде по-добре, мамо.

Погледнах я и дивях на лицето й изписано такова огромно отчаяние, че внезапна решителност й казах:

— Още днес, по какъвто и да е начин, ще се махнем оттук.

— А как?

— Трябва да се махнем и ще се махнем.

После отидохме да видим къщичката и видяхме, че бомбата избухнала до нея и тя бе рухнала на пътя, като го беше задръстила с развалините си по цялата му ширина. Бомбата беше изкопала широка, повърхностна дупка, разядена наоколо, земята вътре беше влажна и кафява, примесена с изтръгнати треви, а на дъното й жълтееше насъбрана вода. Така ние отново бяхме без покрив, а което беше още по-лошо, сега и куфарите ни и малкото, което притежавахме, бяха останали под развалините. Изглежда ме налегна отчаяние и не знаейки какво да сторя, седнах върху развалините и се загледах пред себе си. Шосето както и предния ден гъмжеше от войници и бежанци, но всички ни отминаваха, без да погледнат нито нас, нито разрушенията, нещо съвсем естествено вече, което не ни направи никакво впечатление. Но един селянин се спря и поздрави. Беше от Фонди, познавах го от дните, когато слизах от Сант Еуфемия за продукти. Той ни каза, че германците бомбардирали през нощта, че имало около петдесет души убити, тридесет войници и двадесетина италианци. Разказа и за съдбата на едно цяло семейство, което прекарало цяла година в планините като нас и слязло при пристигането на съюзниците. Настанило се в една от ония къщички до пътя, недалеч от нашата. Една бомба паднала над самата къщичка и убила всички: жената, мъжа и четирите деца. Двете с Розета изслушахме разказа му в пълно мълчание. В друго време аз сигурно бих извикала: „Но как? Защо? Клетите! Гледай каква съдба!“ Сега обаче не казах нищо, защото нямах сили. Всъщност нашите собствени нещастия ни правеха равнодушни към нещастията на другите. По-късно размислих, че това е може би една от най-лошите последици на войната: да прави хората безчувствени, жестокосърдечни и да убива в тях милосърдието.

Цялата сутрин прекарахме, седнали върху развалините на къщичката, разбити и неспособни да разсъждаваме. Бяхме така зашеметени и затъпели от страдание, че нямахме сили дори да отговаряме на много войници и бежанци, които ни заговаряха. Спомням си, че когато един американски войник видя Розета, седнала неподвижна и унесена върху камъните, спря и я заговори. Тя не му отвърна, а само го гледаше. Най-напред той й заговори на английски, после на италиански. Накрая извади от джоба си една цигара мушна я в устата й и си отиде. А Розета остана така, както си бе, с лице, опръскано със засъхнала и черна кал и провиснала цигара в уста, картина смешна, ако не бе толкова тъжна.