— Ех, не ме интересува, като не загинахме досега и сега няма да умрем. Ще останем в къщичката.
Розета, която вършеше винаги това, което исках аз, отговори, че на нея й било безразлично; дева Мария ни била покровителствувала досега и щяла да продължава да ни пази. Тъй ние продължихме спокойно разходката си. Беше като в празник, сякаш имаше панаир и всеки искаше да се наслади на спокойствието и хубавия празничен ден. Пътят гъмжеше от селяни и войници, всички пушеха и ядяха американски бонбони, радваха се на хубавото време и на свободата, като че тези две неща бяха неразделни, сякаш слънцето без свободата не би светило и не би топлило, като че свободата не би могла да дойде през зимата, докато слънцето се таи зад облаците. Въобще всичко изглеждаше съвсем естествено, сякаш случилото се досега е било против природата и най-после, след толкова време, природата беше надделяла.
Беседвахме с различни хора и всички казваха, че американците раздавали храни, че се говорило вече за възстановяване на Фонди, че той щял да стане много по-красив от преди, че лошото било вече отминало и нямало причини за нови страхове. Но Розета не ми даваше мира да узнаем нещо за Микеле, защото въпреки голямата радост, мисълта за неговата съдба беше заседнала в сърцето й като трън, и аз разпитах мнозина, но никой не знаеше нищо. Сега, когато германците си бяха отишли, на никого не му се искаше да мисли за тъжни неща, също както и на мен, когато потегляхме от Сант Еуфемия и когато се боях да се простя с Филипо, единствен измежду всички, който не можеше да бъде радостен. Хората ми отвръщаха:
— Филипо ли? Той вече сигурно урежда търговия на черна борса.
Но за сина никой не можеше да ни каже нищо, всички го наричаха „студента“ и доколкото разбрах, считаха го за безделник и особен човек.