Чочарка

И тук се бе събрала огромна тълпа хора, все същия панаир. Особено много хора се трупаха пред една къща, която вероятно беше общината и като по чудо оставена неразрушена, а само надупчена и олющена, Червенокосият, който до този момент не бе проговорил дума и не ни бе погледнал, направи знак да слезем. Подчинихме се. Тогава слезе и мургавият, каза ни да почакаме и изчезна сред тълпата. Върна се веднага с друг американец, един младеж в униформа, който много приличаше на италианец, мургав, с лъскави очи и правилни бели зъби. Той каза: „Аз зная италиански“ и продължи да ни говори на онова, което той считаше, че е италиански език, а то бе по-скоро от най-простите неаполитански диалекти, на който говорят пристанищните хамала в Неапол. Все пак той ни разбираше, а и ние него. Аз му казах:

— Ние двете сме от Рим и искаме да отидем в Рим. Ти трябва да ни кажеш как можем да се доберем дотам.

Той започна да се смее, показвайки хубавите си бели зъби, и отвърна:

— Единственият начин е да се облечеш като войник, да се качиш на танк и да вземеш участие в битката, която се води в момента в Рим.

Докривя ми и му казах:

— Та вие още ли не сте превзели Рим?

— Не. Там все още са германците. А и дори да бяхме го превзели, ти нямаше да можеш да отидеш, докато не се получат нареждания. Без разрешение никой не може да отиде в Рим.

Стана ми толкова болно и отново извиках:

— Това ли е вашето освобождение? Да умре човек от глад, да броди бездомен, по-лошо от преди.

Той сви рамене и обясни, че това се дължало на върховни военни причини. Добави обаче, че колкото до глада, предвидено било населението да не умре от глад и като доказателство за това щял да ни донесе храна. И наистина, все така усмихнат, той ни помоли да го последваме. Тръгнахме след него и така отидохме до общината, където гъмжеше от народ, който се блъскаше, протестираше и викаше в дъното на една огромна стая, където беше поставено дълго бюро. Зад него стояха няколко граждани от Фонди с бели ленти на ръкавите си, а пред тях бяха наредени американски консерви.

Американският офицер ни заведе до самото бюро и ни даде шест-седем месни консерви, две рибни и една голяма кръгла кутия, тежаща най-малко килограм, с мармалад от сливи. Сложихме всичко в куфарите и излязохме с блъскане. Двамата американци с колата ги нямаше, бяха изчезнали. Офицерът ни изкозирува, усмихвайки се, и си отиде.

Започнахме да обикаляме между тълпата безцелно, като другите. Сега вече бях по-сигурна, защото в куфара ми имаше храна, а храната е най-важното нещо; започнах да обикалям, за да разбера как изглежда вече Фонди свободен. Така успях да забележа някои неща и те ме накараха да си помисля, че положението не бе такова, каквото си го представяхме горе в Сант Еуфемия, докато чакахме пристигането на съюзниците. Онова изобилие, за което всички говореха, го нямаше. Наистина американците раздаваха бонбони и цигари, от които, изглежда, имаха големи количества, но за останалото очевидно бе, че постъпваха много внимателно. Освен това, да си призная, държането на американците не ми хареса. Бяха внимателни и любезни наистина и затова бяха за предпочитане пред германците. Германците наистина не бяха щедри на любезности, но пък тези американска любезност беше безразлична, далечна и въобще американците се отнасях с нас като с деца, които пречат на по-възрастните и се налага да бъдат усмирени именно с бонбони. А понякога дори не бяха любезни. За да дам представа, ще разкажа една случка, на която бях очевидка. За да се влезе в града Фонди, беше необходим пропуск или трябваше да си причислен на работа към итало-американската възстановителна акция на града. Случайно двете с Розета се намирахме на едно място на главното шосе. Приближиха се двама италианци, двама господа, личеше по държанието им, въпреки че бяха облечени в дрипи. Единият от тях, старец с бели коси, заяви на сержанта:

— Ние двамата сме инженери, съюзният щаб нареди днес да се представим на работа.

Сержантът, строен мъж с голобрадо лице, прилично на свит юмрук, запита:

— Къде е пропускът ви?

Двамата се спогледаха и старецът отвърна:

— Пропуск нямаме… казаха ни да се представим…

Тогава сержантът започна да им крещи грубо:

— И вие идвате толкова късно? Трябваше да се представите тази сутрин с другите работници.

— Казаха ни го преди малко — заяви по-младият, четиридесетгодишен мъж, слаб, с хубаво държане, много неспокоен, който, изглежда, страдаше от нерви, защото от време на време мръдваше главата си встрани, сякаш че имаше крива шия.

— Лъжа! Вие сте лъжци!

— Внимавайте какво говорите — каза по-младият обидено, — този господин и аз сме инженери и…

Той поиска да довърши, но сержантът го прекъсна със следните „хубави“ думи:

— Млъкни, млъкни бе, лайно, че ще ти залепя два шамара и ще те накарам да си затвориш човката.