Чочарка

Всички, изглежда, бяха забравили изминалата година на страдание. Заедно с хората пристигнахме на един кръстопът, където главното шосе се пресича с друго, водещо за планината. Там срещнахме първата колона американци, които се движеха в индийска нишка. Този път видях, че са американци, т. е. различни от германците и италианците. Имаха особен вървеж, разпуснат, те в такт, почти недоволен, всеки от тях носеше каска, но на кого бе килната встрани, на кого над очите, на кого на темето. Мнозина бяха по ризи с навити ръкави и дъвчеха дъвка. Изглеждаха, като че не воюват на драго сърце, като хора, които не са родени за война като германците, а воюват, защото са принудени. Не ни изглеждаха, отдалеч личеше, че са виждали кой знае колко планински пътища и бедняци, натоварени с вързопи като нас, и кой знае колко утрини като тази, откакто бяха дебаркирали в Италия, и бяха вече претръпнали. Минаваха пред нас на път за планината, бавно, с равномерна стъпка. На края последните трима-четирима изглеждаха най-уморените и най-разсеяните. Като отминаха, поехме по междуселския път. Той водеше до Монте Сан Биаджо, едно село сред планините, които на север затварят долината на Фонди, след това се сливаше с началото на главното шосе или виа Апия. Като стигнахме на виа Апия, останахме с отворена уста пред зрелището, което представляваше цялата американска войска, която напредваше. Да кажа, че шосето беше претъпкано, би било малко и неточно, защото нямаше тълпа, а всякакъв вид машини, боядисани целите в зелено, с бяла петолъчна звезда, звездата на Америка, толкова различна от италианската, която, както казват, била талисман за щастие, докато американската изглежда властна и дава сила на тези, които я следват. Казах машини, не автомобили. И действително по шосето имаше много нагъсто, така че едва се движеха, коли, претъпкани с войници с пушки между коленете, огромни танкове с вериги и брони, чиито оръдейни дула закачаха клоните на яворите, засенчващи шосето, големи и малки камиони, закрити и открити, по-малки танкове, прилични на детски играчки, но и те с оръдие, насочено нагоре, дори цели блиндирани вагони с кабини, в които се виждаха някакви табла с бутони, лостове и електрически жици. Казвам истината, който не е виждал как се движи по шосе американската армия, няма представа какво нещо е войска. Този поток от големи и малки машини с бяла звезда изглеждаше като недействителен, той се движеше много бавно, по-бавно от човек, като спираше и пак тръгваше, също като автомобилите на Корсо в Рим в часовете, когато има най-много движение. И навсякъде войници, натъпкали или качени като гроздове на камионите, седнали или прави, с търпеливо изражение на лицата, с безразличие и дори досада, като всички дъвчеха дъвка, а някои четяха някакви илюстрирани вестници. Между една машина и друга пърпореха мотоциклети и по един или двама мотоциклетисти в кожени дрехи, единствените, които се движеха бързо, като овчарски кучета, които се въртят около огромно, бавно и мързеливо стадо. Като гледах тази върволица от машини, тъй гъста, че ако хвърлиш пара, не би могла да падне на земята, аз се учудих, че германците не се възползуват от случая да ги бият отгоре със самолети и да направят касапница. Тъкмо от това разбрах, че германците бяха загубили войната и не можеха вече да нанесат вреди, защото им бяха отсекли ноктите и зъбите, които в една армия са именно оръдията и самолетите. И разбрах още веднъж какво значи модерна война, не ръкопашен бой, какъвто бях виждала по илюстрациите на списанията от 1915 година, а нещо далечно и не пряко; най-напред прочистваха пътя самолетите и оръдията, след тях прииждаше огромна част от войските, които твърде рядко влизаха в досег с врага, а се ограничаваха да напредват удобно, седнали в автомобили с пушки между краката, дъвчейки дъвка и четейки илюстровани списания. Някои разправяха, че на места тези войници претърпели големи загуби, но не от други войски, а от оръдията, които ги обстрелвали, за да спрат настъплението им.