Чочарка

На младия инженер, който, изглежда, беше невротик, тези думи подействуваха като плесници, защото той пребледня и аз помислих за миг, че ще убие сержанта. За щастие се намеси старият, за да ги помири, и от една приказка на друга успяха да минат и да си отидат. Този ден видях не малко подобни случаи. И трябва да кажа нещо: те всички биваха предизвикани от американски войници, които обаче бяха итало-американци. Истинските американци, английските американци, високи и слаби, се държаха съвсем различно, хладно, но възпитано и любезно. Но итало-американците бяха истински нещастници, с които човек не можеше да разбере как да се държи. Може би защото се чувствуваха много сходни на италианците и искаха да убедят себе си, че са по-различни и по-добри от тях и за да се отличават, се отнасяха лошо; или затова, че имаха стара вражда срещу Италия, откъдето бяха забягнали голи и боси в Америка; или още затова, че в Америка никой не ги е считал за нещо, а тук искаха да минат за нещо поне веднъж в живота си. Въобще те бяха най-невъзпитаните или ако предпочитате, най-малко вежливи. Всеки път, когато ми се налагаше да се обърна за нещо към американците, винаги съм молела бога да ме среща с американец, дори с негър, но не и с итало-американец. Над всичко те се гордееха, че говорят италиански, а говореха на разни диалекти от Южно Италия, като калабрезки, сицилиански или неаполитански, така че можеха трудно да бъдат разбрани. Опознаеш ли ги добре обаче, въпреки всичко бяха добри хора, макар че първата среща с тях биваше неприятна.

И така, още известно време бродихме из разрушенията и тълпата от италианци и войници и след това поехме по главния път в края на града, където идваше доста незасегнати от бомбите къщи, защото бомбардировките бяха разрушили главно града. Там, където планината се врязваше в долината, образувайки ъгъл, пътят извиваше и ние видяхме една оцеляла къщичка. Вратата й беше отворена и аз казах на Розета:

— Да видим дали не можем да прекараме тук тази нощ.

Изкачихме трите стъпала и се намерихме в съвършено празна стая. Някога стените й са били варосани, но сега бяха мръсни като на яхър. Между черните петна, изкъртения хоросан и дупките видяхме нарисувани голи жени, женски лица и други неща, които не мога да кажа — обикновените мръсотии, които войниците рисуват по стените. В единия ъгъл имаше купчина пепел и изгаснали главни, което говореше, че тук бяха палили огън. Двата прозореца нямаха стъкла и само единият имаше капаци, изглежда, че главните в огъня бяха остатъци от капаците на другия прозорец, които липсваха. Казах на Розета, че за две-три вечери можехме да се установим тук. От прозореца забелязах недалеч един плевник, щяхме да донесем сено и как и да е щяхме да си нагласим постеля. Постелки и завивки нямахме, но беше топло и щяхме да спим облечени.

Казано — сторено. Изчистихме, колкото можахме, та, като махнахме големия боклук, после донесохме от поляната достатъчно сено, за да си направим постеля.

— Чудно — споделих с Розета — как никой не се е сетил да се настани тук преди нас.

Обяснението за това дойде много скоро, като излязохме да се поразходим по пътя. Недалеч от къщичката имаше нещо като полянка с няколко дървета. Открихме, че там, между дърветата, американците бяха прикрили три оръдия, толкова големи, че такива през останалото време на войната не видях. Бяха насочени към небето: дулата им бяха огромни долу, широки като дънери и постепенно към устата се стесняваха, бяха боядисани в зелен цвят и бяха много дълги, така че се губеха между листата и огромните платани, под които бяха скрити. Монтирани бяха на колела с вериги, в основата си имаха табла с пръчки, бутони и винтовки, видно бе, че се управляват много сложно. Около тях имаше много камиони и блиндирани коли, в които, както казаха, едни селяни, дето също ги разглеждаха, имало снаряди и ако се съдеше по оръдията, вероятно и те бяха много големи. Войниците по обслужването им се бяха пръснали наоколо, излегнати на тревата с очи нагоре, други стояха до самите камиони по ризи, всичките бяха млади и безгрижни, облечени сякаш не да воюват, а просто за екскурзия; едни дъвчеха дъвка, други пушеха, трети четяха вестници. Един от селяните ни обясни, че войниците предупредили, че не отговаряли за тези, които остават в къщичките близо до оръдията, и ако останели, то било на техен риск и отговорност, защото все още имало вероятност германците да контраатакуват с бомбардировачи и да засегнат оръдията. Тогава мунициите можели да хвръкнат във въздуха и да избият всички, които се намират на около сто метра разстояние. Ето как разбрах защо при такава криза на къщи във Фонди нашата беше останала празна и казах:

— Струва ми се, че от трън попаднахме на глог. Тук има опасност да полетим във въздуха заедно с тия младежи.

Но слънцето светеше тъй приветливо, войниците лежаха спокойно и равнодушно на тревата по ризи, наоколо беше толкова зелено, а въздухът тъй свеж в яркия ден, че на мен ми се стори невъзможно да се умре в такъв ден, затова добавих: