Чочарка

— Трябва да отидем при Феста и да разберем какво е станало с Микеле. — Но го казах неохотно, защото може би Микеле не се беше върнал и се страхувах, че мъката на семейството му ще помрачи моята радост. Но Розета отвърна спокойно:

— Феста ги няма вече. Заминали са тази сутрин много рано, в зори. А Микеле не се върна. Надяват се да го намерят в града.

При тези думи изпитах голямо облекчение, не по-малко егоистично от желанието ми от преди малко, и отвърнах:

— Е, тогава не ни остава нищо друго освен да си свием багажа и да си вървим час по-скоро.

— Аз — каза Розета — станах в зори и се сбогувах с Феста. Клетите, бяха просто отчаяни. За тях този прекрасен ден е лош, защото Микеле не се върна.

Замълчах за малко, защото неочаквано се засрамих и помислих, че Розета е много по-добра от мен и беше станала нарочно в зори, без да се страхува, че мъката на семейството ще я засени радостта й, и бе отишла да се сбогува. Като я прегърнах, казах:

— Злато мое, ти си толкова по-добра от мен и си извършила нещо, което аз нямах смелостта да сторя. Тъй съм щастлива, дето нашата мъка свърши, че почти се страхувах да отида при Феста.

— О — отвърна тя, — не го направих с усилие, а защото обичах Микеле. Щях да направя усилие, ако не бях отишла. Цяла нощ не мигнах, все мислех за Микеле. За съжаление майка му беше права — той не се завърна.

Но вече трябваше да си вървим. Като отидохме в стаичката си, извадихме куфарите си, с които бяхме дошли от Рим, прибрахме в тях малкото останали ни дрипи: някоя пола, чифт фланели, които бях изплела там със селски куки от груба селска вълна, чорапи и кърпи. Прибрах и последните остатъци от провизиите си, т. е. овчето сирене от евангелистите, малко повече от килограм боб и едно мъничко черно хлебче, изпечено от царевично брашно и трици. Размислих дали да прибера и малкото чинии и чаши, които бях купила от селяните, но реших да ги оставя, затова ги наредих на перваза на прозорчето. Това бе всичко и като затворих куфарите, седнах на леглото до Розета и огледах всичко наоколо, стаичката, която вече изглеждаше празна и тъжна като ония къщи, които биват изоставени завинаги. Сега вече нетърпението и радостта ми бяха стихнали. Нещо повече — изпитвах истинска мъка. Мислех си, че с тези мръсни стени и с този кален под оставаха свързани най-горчивите и най-страшните дни от живота ми и макар да желаех да ги напусна, страдах за тях. Деветте месеца, които бях прекарала в тази стаичка, бяха минали ден след ден, час след час, минута след минута в надежда и отчаяние, сред страх и смелост, с волята да живея и желанието да умра. Но най-вече бях очаквала едно нещо — освобождението, което имаше това качество, че освен хубаво, беше и справедливо и се отнасяше и до другите, не само до мен. И тогава изведнъж разбрах, че който чака нещо като това, желае с по-голяма сила и истина от онзи, който не очаква нищо. Изхождайки от себе си, си помислих, че същото може да се отнася и до всички хора, които очакват много по-важни неща, като връщането на Христа на земята или победата на правдата за бедните.

И признавам истината, като излязох навън от стаичката, за да си отида завинаги, сторими се, че напускам, не казвам точно църква, но едно почти свято място, защото там бях страдала много, бях очаквала и се бях надявала не само за себе си, а и за другите.

Бяхме сложили куфарите върху саръците на главите си и се запътихме към колибата на селяните да се сбогуваме, когато изведнъж между хората, които се намираха на мачерата, настана някакво бързо раздвижване. Този път не бе причина оръдието, което ехтеше много далеч като някакъв замиращ гръмотевичен тътнеж, а едно равномерно, много точно и нервно тракане, което като че идваше из храсталаците горе на върха на планината. Един евакуиран се спря за минута да ни извика:

— Картечници. Германците бият с картечници по американците — и избяга.

Всички се бяха разбягали, за да се скрият по дупки и пещери, а ние останахме съвсем сами сред мачерата, а картечното тракане не преставаше, стана дори по-настойчиво. За миг помислих да изтичаме и ние под някой заслон, но след това ме догневя да започна криенето отново тъкмо сега, когато се канехме да слезем във Фонди, да започваме отново нов живот, изпълнен със страх, какъвто бяхме водили цели девет месеца, и разгневена, казах на Розета:

— Картечниците… а знаеш ли какво бих казала аз? Че не ме интересува вече нищо и че въпреки тях ще сляза долу.

Розета не се възпротиви: и тя от скука и умора беше станала смела. Така ние се отказахме да се сбогуваме със селяните, които ни бяха оказали гостоприемството си толкова дълго време и които кой знае къде се бяха скрили сега, и без да ни е грижа за опасността от картечниците, поехме по пътеката, която водеше за долината, вървейки, без да бързаме.