Чочарка

Сега вече бе станал прав и без да сниши пистолета си, с другата ръка си оправяше колана.

Филипо го погледна, сякаш не разбираше добре. Забелязах, че преглъща и прокарва езика по устните си, изглежда, че се задушаваше. Не зная как, припомних си оная мисъл, която той често повтаряше: „Тук няма глупци.“ Нещастникът, сега вече той не беше нито глупав, нито хитър, беше само баща и нищо повече. И наистина, след като само за миг остана като поразен, той отново извика:

— Вземете мен, вземете мен вместо сина ми. Аз познавам добре планините, бях амбулантен продавач. Обиколил съм всички тия планини. Аз ще ви водя планина след планина, както ми заповядате. Познавам най-удобните и най-скрити пътеки. Ще ви водя аз, обещавам ви.

Той се обърна към жена си и каза:

— Ще ида аз. Вие не се безпокойте, ще се върна утре вечер.

И като мина от думи към действия, той повдигна панталоните си и правейки усилие да се усмихне, нещо, което в момента ми се стори сърцераздирателно, приближи се до германеца, сложи ръка на рамото му и каза с престорено нехайство:

— Е, хайде, да вървим, предстои ни дълъг път.

Но германецът не мислеше така. Съвършено спокойно заяви:

— Вие сте твърде стар. Ще дойде синът ви, това е негов дълг.

И като го отблъсна леко с дулото на пистолета, отиде до Микеле и му направи знак с оръжието да тръгне напред.

— Да вървим!

Някой, не зная кой, извика:

— Микеле, бягай!

Да бяхте видели немеца! Въпреки че беше смъртно уморен, той се обърна като светкавица натам, откъдето беше дошъл викът, и стреля. За щастие куршумът се изгуби между камъните на мачерата, но германецът постигна целта си — уплаши селяни и евакуирани и с това им попречи да направят нещо за Микеле. И наистина всички се разпръснаха уплашени, но образуваха по-нататък нов кръг, като гледахме мълчаливо тръгващия си германец, който блъскаше Микеле с дуло, опряно в гърба му. Така потеглиха и аз още виждам пред очите си като жива сцената на тяхното тръгване: германецът със свита ръка и в нея пистолет, Микеле, пристъпващ напред, и спомням си дори, че единият му крачол на панталона беше по-дълъг, влачеше се по земята и той го застъпваше, а другият — много по-къс и откриваше глезена. Микеле пристъпваше бавно, сякаш надявайки се, че ще се нахвърлим върху германците и ще му дадем по този начин възможност да избяга, а начинът, по който влечеше краката си, ме накара да помисля, че той влачи зад себе си тежка верига. Цялата група от четиримата германци. Микеле и албиносът се изнизаха пред очите ни по пътеката, която водеше към долината, и бавно изчезна в храстите. Филипо, който както останалите беше побягнал от изстреля малко надалеч и гледаше, преди Микеле и албиносът да се скрият на завоя, изведнъж изрева и изтича след тях. Селяни и евакуирани го догониха и спряха, а той викаше и повтаряше името на сина си, плачейки с едри сълзи, които се стичаха по лицето му. В това време дотичаха майката и сестрата, които все още не бяха в състояние да проумеят станалото, задаваха въпроси наляво и надясно, но щом разбраха, избухнаха в плач и зовяха Микеле по име. Сестрата хълцаше силно и повтаряше:

— Точно сега, когато мъките бяха на свършване, точно сега…

Не знаехме какво да кажем, защото пред едно голямо и истинско нещастие думите не са в състояние да намалят болката, а би трябвало да се премахнат причините му, тъкмо това, което не можехме да сторим.

Накрая Филипо се съвзе и като прегърна жена си през рамената, подпомагайки я да върви, каза:

— Ще видиш, че ще се върне… сигурно… не може да не се върне… ще им покаже пътя и ще си дойде.

Плачейки, дъщерята поддържаше думите на баща си:

— Майко, ще видиш, че ще се върне, преди да се е свечерило.

Но майката каза това, което само майките могат да кажат при такива случаи, и за съжаление в повечето случаи познават, защото майчиният инстинкт е по-силен от всяка разсъждение:

— Не, не, знам, че няма да се върне, предчувствам, че никога вече няма да го видя.