Читаем Чочарка полностью

— А вас какво ви интересува кой точно е пробил фронта? Драги господине, трябва да се задоволите да научите, че след малко приятелите ви ще бъдат тук, това е всичко.

Микеле се престори, че не забелязва подигравателния му и заплашителен глас и запита какво би могъл да стори за тях.

Албиносът каза:

— Дайте ни нещо за ядене.

Сега наистина между всички ни — селяни и евакуирани, с изключение на Филипо, не би могло сигурно да се събере дори един хляб. Спогледахме се объркани и аз, изразявайки чувствата на всички, отвърнах:

— Ядене ли? Че кой има вече нещо за ядене? Ако англичаните не ни донесат по-скоро храна, тук всички ще умрем от глад. Почакайте и вие англичаните и ще имате храна.

Забелязах Микеле да ми прави знак с упрек, като че искаше да каже: „Глупачка“ и разбрах, че съм казала нещо, което не е трябвало. А в това време германецът ме гледаше втренчено, сякаш искаше да запечата в паметта си лицето ми. После съвсем бавно каза:

— Прекрасен съвет: да се чакат англичаните.

Постоя така още малко и после, вдигайки ръката си едва, той я мушна под куртката на гърдите.

— Казах, че искаме нещо за ядене!

Сега той стискаше в ръката си пистолет, огромен и черен, и го насочи срещу нас, все така без да помръдва или да измени държането си.

Уплаших се страшно много и може би не толкова от пистолета, отколкото от погледа му, който приличаше на поглед на кръвожаден звяр, който са уловили в капан, но той е все още опасен и се зъби. Микеле обаче не се развълнува и каза съвсем просто на Розета:

— Иди, тичай при баща ми и му кажи да ти даде малко хляб за група германци, защото са гладни.

Но той каза това така, че с тона си да подскаже на Розета да обясни, че хляба го искат с насочен пистолет.

Розета изтича веднага към дома на Филипо.

Всички останахме по местата си, заобиколили плевника, като очаквахме хляба. Но само след миг албиносът продължи:

— На нас ни е нужен не само хляб… трябва ни човек, който да дойде с нас и ни покаже пътеката, по която да се спуснем на север и догоним нашите войски.

— Пътеката е хей там — каза Микеле и посочи катърската пътека по посока на планината.

— И аз виждам — отвърна германецът, — но ние не познаваме тия планини. Имаме нужда от човек. Например оная девойка.

— Коя?

— Онази, която отиде за хляба.

Тези думи смразиха кръвта ми. Ако отведяха Розета посред война, кой знае какво щеше да стане с нея и кой знае кога пак щях да я видя. Но Микеле без да губи самообладание, веднага се намеси:

— Това момиче не е от този край. Познава пътя по-малко и от вас.

— В такъв случай, драги господине — отговори албиносът, — ще дойдете вие. Вие сте от този край, нали?

Поиска ми се да извикам на Микеле: „Кажи му, че си чужденец“, но нямах време. Твърде честен, за да излъже, той му беше вече отговорил:

— Аз съм от този край, но и аз не познавам пътеките. Живял съм винаги в града.

При тези думи албиносът се засмя силно и каза:

— Ако ви слуша човек, че рече, че тук никой не познава тия планини. Ще дойдете вие, изведнъж ще откриете, че ги познавате много добре.

Микеле не отговори нищо, само присви вежди над очилата. А през това време Розета се върна запъхтяна с две малки хлебчета, които постави на земята върху сламата с простряна напред ръка, сякаш че подава храна на диви зверове, на които не се доверява. Германецът долови този жест и нетърпеливо изкомандува:

— Подай ми хляба в ръцете. Да не сме разярени кучета, които хапят!

Розета събра хлебчетата и му ги поднесе. Германецът прибра пистолета, взе хлябовете и седна.

Сега и останалите германци насядаха, от което се разбра, че не са спали, а са следили разговора през цялото време със затворени очи. Албиносът извади от джоба си нож, разряза двата хляба на пет еднакви части и ги раздаде на другарите си. Започнаха да ядат много бавно, а ние стояхме около тях в кръг и мълчахме. Като свършиха, а яденето им трая доста дълго, защото ядяха, така да се каже, троха по троха, една селянка им донесе мълчаливо бакър с вода и всеки пи, кой два, кой дори четири черпака. Личеше си, че бяха ужасно гладни и жадни. После албиносът отново извади пистолета си.

— И тъй, трябва да тръгваме — каза той, — защото ще закъснеем.

Тези думи той отправи към другарите си, които започнаха да стават бавно. После се обърна към Микеле:

— А вие ще дойдете с нас да ни показвате пътеката.

Всички останахме ужасени, защото смятахме, че германецът е говорил тъй само да се намира на приказка и защото сега беше вече съвсем ясно, че той е говорил съвсем сериозно. И Филипо беше притичал и присъствувал мълчаливо на яденето на германците. Като видя, че германецът насочи пистолет към Микеле, изстена и с невиждана дотогава смелост застана между сина си и пистолета.

— Този е мой син, разбрахте ли? Син ми е!

Албиносът не каза нищо. Той обаче махна с пистолета си, като че ли отпъжда муха, с което искаше да предупреди Филипо да се дръпне встрани, но Филипо изкрещя:

— Той, синът ми, не познава планините, заклевам се в Евангелието. Той чете, пише, учи, как би могъл да познава планините?

— Ще дойде той и стига! — каза албиносът.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия