Чочарка

Тук трябва да призная, че в суматохата от оръдейния огън, разгрома на германците, пробива на фронта и края на нашето пребиваване в планината този случай с Микеле не ни направи онова дълбоко впечатление, което трябваше да ни направи. И ние двете вярвахме или по-скоро се залъгвахме с вярата, че Микеле без съмнение ще се върне, и то защото, ако не вярвахме в завръщането му, нямаше да бъдем способни да съчувстваме на Феста, както би трябвало: нашата мисъл и сърцата ни бяха другаде. Новината за тъй очакваното и жадувано освобождение ни завладя толкова, че в момента не можехме да си дадем сметка доколко загубата на Микеле, който за нас беше като баща и брат, бе по-важна дори от освобождението или поне трябва да ни се стори горчива и скръбна. Но така е, докато ни грозеше опасност, егоизмът се бе таил, задушен в самите нас, и сега, когато опасността беше минала, той пак се прояви. Самата аз, приближавайки се до нашата къщичка, след изчезването на Микеле, не можах да не си помисля, че е цяло щастие, задето германците отвлякоха Микеле вместо Розета и че в края на краищата негово изчезване засягаше най-вече собственото му семейство, защото на нас и без това ни предстоеше да се разделим може би завинаги с тях, след което сигурно вече нямаше да се видим. Предстоеше ни да се върнем в Рим, където щяхме да започнем предишния си живот, и за целия си престой в планината щяхме да си спомняме рядко и разсеяно, като си казваме една на друга: „Спомняш ли си Микеле?… Кой знае какво е станало с него… А спомняш ли си Филипо, жена му и дъщеря му?… Какво ли правят сега?“

Същата нощ въпреки ужасната горещина, може би защото оръдията продължаваха да стрелят и попаденията им не бяха много далеч от нас, спахме силно прегърнати и имахме чувството, че ако се случи да умрем, щяхме поне да сме заедно. Спахме, колкото да се каже, или по-скоро унасяхме се за по пет-десет минути, докато някой силен оръдеен залп не ни караше да подскочим и седнем в леглото, или пък се събуждахме без причина, може би от възбуда или нерви. Розета беше загрижена за Микеле и сега я разбирам, че обратното на мен, тя чувствуваше, че изчезването на Микеле не бе лека работа, тъй както исках да й внуша аз. Затова от време на време тя ме запитваше в тъмнината:

— Мамо, какво ли ще му направят сега на Микеле? — Или: — Мамо, наистина ли вярваш, че Микеле ще се върне? — Или още: — Мамо, какво ще стане с бедния Микеле?

От една страна, разбирах, че тя всъщност с право е загрижена, но от друга, се сърдех почти, защото, както казах, струваше ми се, че престоят ни в Сант Еуфемия е вече завършил и ние трябваше да се замислим преди всичко върху нашата по-нататъшна съдба. Така аз й отвръщах ту едно, ту друго, като винаги се стараех да я убедя, но накрая, загубила търпение, й казвах:

— Спи сега, и да не спиш, все едно, не би могла да сториш нищо за него. Впрочем сигурна съм напълно, че не са му сторили нищо лошо. По това време той вече е поел пътя в планината, за да се върне тук при нас.

Заспивайки, тя изпъшка:

— Бедният Микеле! — И това бе всичко, защото след тези думи наистина заспа.

Когато се събудих на следната сутрин, видях, че Розета я няма в леглото до мене. Скочих, втурнах се навън, беше вече доста късно. Слънцето грееше високо, разбрах, че оръдейната стрелба е спряла и че в цялото селище имаше голямо раздвижване. Евакуираните сновяха нагоре-надолу, кой пренасяше багажи, кой се сбогуваше със селяните, а някои вече поемаха един по един по пътеката, която водеше за Фонди. Изведнъж се уплаших да не би по някаква необяснима причина и Розета да е изчезнала като Микеле и започнах да тичам насам-натам и да я викам. Никой не ми обръщаше внимание и в един миг разбрах, че по начина, по който се бях отнесла аз към изчезването на Микеле, сега по същия начин другите се отнасяха към мен. Розета я нямаше, а всеки беше зает със себе си и никой не искаше да чуе какво ми се беше случило. За щастие тъкмо когато се бях вече отчаяла, Луиза, жената на Париде, се появи за миг от колибата и извика:

— За какво ти е потрябвала толкова Розета, че я викаш? Тя е тук и яде качамак.

Въздъхнах и малко засрамена, влязох в колибата и седнах при другите пред масата, върху която стоеше паница с качамак. Както обикновено никой не говореше и аз мълчах. Селяните изглеждаха изцяло погълнати в яденето дори и в този ден, в който бяха станали толкова много неща и щяха да станат още толкова други. Само Париде, изразявайки обща за всички мисъл, неочаквано каза без тъга, сякаш казваше, че времето е хубаво или нещо подобно:

— И така, вие се връщате в града, за да бъдете отново госпожи… а ние ще останем тук, за да се трудим.

Той си избърса ръката, взе черпак вода, пи и излезе, както правеше винаги, без да се сбогува.

Казах на семейството му, че ще отидем да си приготвим багажа, а после ще се сбогуваме, и двете с Розета излязохме.

Сега имах едно-единствено, голямо, нетърпеливо и радостно желание: да си отида колкото е възможно по-скоро. Въпреки това, необяснимо защо, казах: