Чочарка

Седнахме на леглата с въздишка на облекчение. Сега вече се чувствувахме съвсем различно от преди. Имахме чисти дрехи, бяхме се измили, имахме консерви за храна, две походни легла за спане, покрив над главите си и имахме, което беше най-важното, надежда за идните дни. С една дума бяхме преобразени и това се дължеше на майора и на неговите добри думи. Много пъти съм мислила, че с човека трябва да се отнасяш като с човек, а не като с животно, а да се отнасяш с човека като с човек, означава да му дадеш възможност да бъде чист, да има чист дом, да му окажеш внимание и уважение и над всичко — да му вдъхнеш надежда за бъдещето. Ако не постъпиш така, той, човекът, е способен на всичко, малко му трябва да се превърне в звяр и да се държи като звяр, излишно е да искаш от него да се държи като човек, щом като искаш той да не е човек, а звяр.

Но стига! Прегърнахме се с Розета, аз я целунах и казах:

— Ще видиш, че сега всичко ще се нареди, този път вече наистина. Ще прекараме няколко дни на село, ще се храним добре, ще си отпочинем, ще се върнем в Рим и всичко ще тръгне както преди.

Бедната ми Розета каза: „Да, мамо“ като агне, което не знае, че го водят на клане, и ближе ръката, която го влачи към ножа.

За съжаление тази ръка беше моята, аз не знаех, че лично я влачех на заколение, както ще се види по-нататък.

Същия ден, след като се нахранихме с консерва, дрямахме през целия следобед на походните легла. Нямахме никакво желание да скитаме по улиците на Фонди, защото градът беше много мрачен с тълпите дрипави нещастни хора, пълен с войници и развалини, които на всяка крачка напомняха за войната. От друга страна, бяхме още много изтощени. Тъй като бяхме прекарали нощта на открито и бяхме преживели толкова страдания и вълнения, ние се чувствувахме смазани от умора. Така че заспахме. От време на време се събуждахме и заспивахме отново. Моето походно легло беше до прозореца, който нямаше капаци. От него се виждаше синьото небе и всеки път, когато се пробуждах, забелязвах как светлината променя посоката и силата си, тъй като слънцето се местеше на хоризонта от юг към запад. И този ден се чувствувах щастлива както предния, когато бях слушала гърмежите на оръдието, но този път бе заради Розета; тя спеше жива и здрава до моето легло след толкова премеждия и опасности.

Мислех си, че след всичко бях издържала на бурята на войната, успяла да спася здрава себе си и своята дъщеря. Розета беше здрава, аз също, не беше ни се случило нищо много тежко, скоро щяхме да се върнем в Рим, в нашия апартамент. Аз щях да отворя отново магазина си и всичко щеше да тръгне както преди. Дори по-добре от преди, защото годеникът на Розета, който сигурно е останал жив и здрав, щеше да се върне от Югославия и щяха да се оженят. В полудрямката си изпитвах особена радост при мисълта за сватбата на Розета. Представях си я как излиза от вратата на църквата, огряна от слънце, облечена в бяла булченска рокля, с венец от портокалови цветове около главата, под ръка с младоженеца и зад нея аз и всички наши роднини и приятели, усмихнати и щастливи. Но не ми стигаше да си ги представя на църковния праг, а отскачах малко по-назад, в самата църква, и си ги представях коленичили пред олтара пред свещеника, който им говори за правата и задълженията на брака. Но и това не ме задоволяваше и правех друг скок, този път напред, и виждах Розета с първото й дете. Представях си, че стоим тримата около масата: тя, аз и мъжът й, и изведнъж от съседната стая проплаква бебе; виждах как Розета става да го вземе, как се връща на масата и като разкопчава пазвата си, дава му гърдата си да суче. А то улавя с устицата си и с двете си ръчички гърдата, Розета се навежда над него и сръбва с лъжицата от супата. Така вече бяхме на масата не трима, а четирима и ядяхме: мъжът на Розета, Розета, бебето и аз. И като виждах в просъница тази картина, мислех си, че вече съм баба и това не ми бе неприятно, защото за себе си вече не желаех любов, а исках да бъда стара жена, баба, да живея много години като баба и старица край Розета и децата й.

Докато си мечтаех всичко това, гледах изтегнатата върху походното легло Розета и се радвах, че е до мен, живо доказателство, че всичките ми мечти и копнежи не са сън и че скоро щяха да се превърнат в действителност, скоро, щом се върнехме в Рим и заживеехме стария си живот.

Настъпи вечерта, аз седнах на леглото и в полумрака се огледах. Розета още спеше. Беше си свалила полата и елечето и в полумрака видях голите й рамене и ръце, бели и пълни като у здрава девойка. Комбинизонът й се беше вдигнал над коляното, свито почти до устата й, и бедрата й бяха бели и пълни като раменете и ръцете. Запитах я дали иска да яде, а тя, без да се обръща, само поклати глава в знак на отказ. Попитах я тогава дали не иска да слезем долу по улиците на Фонди. Нов знак на отказ. Тогава легнах и аз и съм заспала наистина.