Читаем Чочарка полностью

Настъпи обяд и аз с върховно усилие реших, че трябва да направим нещо, ако не друго, то поне да хапнем, защото бе необходимо. Казах на Розета, че ще се върнем във Фонди, ще потърсим американския офицер, който говореше неаполитански и който, изглежда, бе почувствувал симпатия към нас. И така полека-лека, вървейки без желание, се върнахме в града. Там заварихме все същия панаир сред купищата развалини ровове, пълни с вода, сред автомобили и блиндирани коли и американски полицаи, които се стараеха да оправят движението на тълпата отчаяни и бездомници. Стигнахме на площада и аз се запътих направо към общината, където както предишния ден беше шумно и пълно с хора — раздаваха им храна. Но този път имаше малко повече ред. Полицаите бяха наредили хората в три редици, пред всяка от които зад голямата маса стоеше по един американец, а пред него бяха натрупани кутии с консерви. До всеки американец стоеше един италианец от общината с бяла лента на ръката, натоварен да подпомага раздаването на храната. Между другите видях зад масата и познатия американски офицер, когото търсех и накарах Розета да се наредим на редицата, на която той раздаваше храна, за да имаме възможност да поговорим с него. Заедно с другите нещастници и ние чакахме доста и най-после дойде и нашия ред. Офицерът ни позна и ни се усмихна с блестящите си зъби.

— Как сте? Не сте ли заминали още за Рим?

Като му показах моите и Розетините дрехи, отвърнах:

— Виж на какво приличаме.

Той ни погледна и разбра.

— От снощната бомбардировка ли?

— Да, и изгубихме всичко. Бомбите разрушиха къщичката, където се бяхме подслонили и оставили куфарите си. Те останаха под развалините заедно с храната, която ни дадохте.

Сега вече той не се усмихна. Особено видът на Розета с изцапано и окаяно лице беше за окайване.

— Храна мога да ви дам както вчера и някоя и друга дреха за обличане. Но повече от това нещо друго не мога да сторя за вас.

— Помогни ни да се върнем в Рим — помолих го, — там си имаме къща и дрехи, и вещи, и всичко останало.

Но той отговори както предния ден:

— В Рим ние още не сме влезли, как ще влезеш ти?

Не отвърнах нищо, млъкнах. Тогава той взе от купа няколко кутии консерви, даде ни ги и каза на един италианец с бяла лента да ни придружи до един друг пункт, където раздавали дрехи. Изведнъж, преди да се простим с него и да последвам италианеца, не зная защо, му казах:

— Моите родители живеят наблизо, във Валекорса, или по-скоро живеехме там, защото сега не зная къде са. Помогни ни, моля ти се, да идем поне до там. Там познавам всички и даже родителите ми да ги няма, ще намеря начин да се оправя.

Той ме изгледа и отвърна любезно, но твърдо:

— Невъзможно е да използувате военните средства за превоз. Забранено е. Само италианците, които работят за американските войски, могат да си служат с нашите превозни средства, и то служебно. Съжалявам, не мога да направя нищо повече за вас.

Като рече това, той се обърна към другите две жени зад нас и аз разбрах, че няма какво повече да ни каже, и последвах италианеца с бялата лента.

Като излязохме на пътя, италианецът, който бе чул разговорът, ни обясни:

— Вчера имаше един случай с двама евакуирани — мъж и жена; позволиха им да се завърнат в селото си с военна кола, но те успяха да докажат, че през зимата са дали подслон на един английски пленник. За да ги наградят, направиха изключение за тях и им помогнаха да се приберат в селото си. Ако вие двете сте имали възможност да извършите нещо подобно, смятам, че не ще бъде трудно да стигнете до Валекорса.

Розета, която до момента не бе продумала дума, неочаквано извика:

— Мамо, не си ли спомняш за двамата англичани? Можем да им кажем за тях.

По една случайност англичаните, преди да си заминат, ни бяха оставили една бележка, написана на техния език, подпикана от двамата, която бях оставила в торбичката при парите си. Парите бяха останали много малко, но бележката трябваше да е при тях. Бях я забравила, но при думите на Розета бръкнах бързо в джоба си и я намерих. Двамата англичани ме бяха помолили при пристигането на съюзническите войски да я предам на някой офицер; тогава извиках радостно:

— В такъв случай сме спасени!

Разказах на италианеца случката с двамата англичани, как ние двете единствени бяхме им оказали гостоприемство на Коледа, защото другите евакуирани ги беше страх, и как двамата си бяха заминали на следния ден, а веднага след това бяха дошли германците да ги търсят.

Италианецът каза:

— Сега елате с мен да вземете малко дрехи. После ще идем в щаба и ще видите, че ще получите, каквото желаете.

Отидохме в една къща, където раздаваха дрехи. Там ни дадоха по един чифт ниски обуща с гума, три четвърти зелени чорапи, по една пола и една блуза от същия цвят. Това бяха дрехи, които носеха жените от техните войски, и ние ги облякохме с радост, защото нашите представляваха мръсни, изцапани с кал дрипи. Дадоха ни и един сапун, използувахме случая да си измием лицата и ръцете и да се срешим. В този вид можехме да се представим вече и италианецът каза:

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия