Чочарка

Краят на декември вече приближаваше и тъкмо на Коледа англичаните наистина пристигнаха. Но, да се разберем, не англичаните от армията при Гариляно, а двама англичани, които бягаха из планините подобно на толкова други хора. Те пристигнаха в Сант Еуфемия сутринта на двадесет и пети декември. Времето продължаваше да се задържа много хубаво, студено, сухо и ясно. Едно утро, като надзърнах навън, забелязах на мачерата сбрана малка тълпа. Доближих се и видях, че селяните и евакуираните бяха обкръжили двама младежи, на вид чужденци. Единият беше дребен и рус, със сини очи, прав нос, червени устни и руса остро подстригана брадичка, а другият — висок и слаб, синеок, с черни коси. Русокосият говореше на развален италиански и успя да ни каже, че те двамата били англичани, той морски офицер, а другият обикновен моряк. Дебаркирали откъм Остия близо до Рим, за да вдигнат във въздуха някои наши обекти, на нас, бедните италианци, и след като завършили акцията, се върнали на брега, но корабът, който ги бил довел, не се върнал да ги вземе обратно и те били принудени да забягнат и да се крият като мнозина други. Дъждовния период прекарали в една селска къща към Сермонета, но сега, в хубавото време, искали да опитат да минат фронта и стигнат до Неапол, където се намирало тяхното командуване. Тези обяснения бяха последвани от много въпроси и отговори, защото евакуираните и селяните искаха да знаят как се развиват военните действия и кога войната щеше най-после да свърши. Но тия двамата знаеха почти колкото нас. Живели в планината през цялото време, не били виждали други хора освен неграмотни селяни, които едва-едва знаели, че има война. И така, щом като евакуираните разбраха, че чужденците не знаят нищо ново, а напротив, че самите те имат нужда от помощ, започваха да се измъкват един след друг, повтаряйки помежду си, че тия двамата са англичани и че е опасно да стаят при тях, защото току-виж някой донесе за това на германците и може да се случи някоя беда. В края на краищата двамата чужденци останаха съвсем сами средна мачерата, под ярките лъчи на слънцето, облечени в дрипи, с дълги бради и блуждаещи наоколо погледи.

Да си призная, и аз се страхувам малко да стоя при тях, не толкова заради себе си, колкото за Розета, но тъкмо тя бе, която ме накара да се засрамя от този страх, като каза:

— Мамо, те имат такъв съкрушен вид, бедничките… а днес е Коледа и те нямат нищо за ядене, а, кой знае, сигурно биха искали да са при семействата си и не могат… защо не ги поканим да се нахранят при нас?

Казвам, че се засрамих и разсъдих, че Розета е права, и не си струваше труда да ненавиждам евакуираните, щом постъпвах като тях. Така ние се помъчихме да обясним на бегълците да дойдат с нас и да споделят коледния обяд и те щастливи приеха веднага поканата.

За този коледен ден бях направила усилие най-вече заради Розета, която всяка година беше празнувала този ден като господарска дъщеря. Купила бях от Париде една кокошка и я бях изпекла на фурна с картофи. Бях омесила домашно тесто и от него направила аньолоти с пълнеж. Разполагах с две наденици, които нарязах на тънки филийки и около тях наредих твърдо сварени яйца. Приготвила бях и сладкиш, поради липса на по-добро нещо стрих няколко сладки рошкова, омесих брашното им с бяло пшеничено брашно, сложих стафиди, пиноли и захар и от всичко това изпекох една дебела и твърда, но вкусна питка. Успяла бях да купя от един евакуиран бутилка „Марсала“, а вино взех от Париде. Плодове имах в изобилие. Във Фонди дърветата бяха отрупани с портокали, които струваха много евтино, та няколко дни преди това бях си набавила около петдесет килограма и ядяхме портокали през целия ден. Помислих да поканя Микеле и го направих тъкмо когато бързаше към дома си. Той прие веднага и аз разбрах, че го прави повече от неприязън към семейството си, като каза:

— Чезира, днес ти извърши едно добро дело… ако не беше поканила двамата бегълци, щях да престана да те уважавам!

Той все пак извика баща си и щом старият се подаде на прозореца, Микеле му съобщи, че сме го поканили и че е приел. Съвсем тихо, за да не го чуят англичаните, но Филипо, започна да го увещава да не идва:

— Недей ходи, тия двамата са бегълци и ако германците узнаят, ще си изпатим.

Но Микеле повдигна рамене и без да дочака баща му да довърши, се отправи към нашата къщичка.