Чочарка

През целия ден те останаха при нас. Говориха с Микеле за много неща. И аз не можех да не отбележа, че докато Микеле беше много добре осведомен за тяхната страна, дори по-добре от самите тях, те знаеха много малко или почти нищо за Италия, където се намираха и воюваха. Офицерът ни каза например, че е следвал университет, което означаваше, че е образован човек. Но Микеле полека-лека откри, че той не знае дори кой е Данте. Аз също не съм образована и никога не съм чела какво е написал Данте, но поне познавах името му. Розета ми каза, че калугерките, при които беше учила, не само я бяха научили кой е Данте, но даже тя била чела нещо от неговите произведения. Случая с Данте Микеле ни прошепна, възползвувайки се от един момент, че с това тяхно незнание се обяснявали много други неща — например бомбардировките, които бяха разрушили толкова италиански градове. Авиаторите, които пускаха бомби, не знаеха нищо за нас и нашите паметници, невежеството ги правеше спокойни и безмилостни, може би причина за всички наши и чужди беди, защото злобата не е нищо друго освен форма на невежество. Човек, който знае и е просветен, не може да върши злини.

Същата нощ двамата англичани спаха в плевника и сутринта много рано, без да се сбогуват, си отидоха.

Двете с Розета бяхме много уморени, защото бяхме стояли до късно, а вече бяхме отвикнали, тъй като обикновено си лягахме с кокошките. Така че нея заран сме спали непробудно до след пладне. Но от най-сладкия ни сън ни събуди страшно думкане на вратата, последвано от един страшен глас, който казваше нещо на език, който не разбирах.

— О, боже, майко — извика Розета, притискайки се до мен, — какво става?

Постоях за миг в недоумение, после долетя нов удар и още едно неразбираемо изкрещяване, тогава скочих от леглото и тъй както си бях по фуста, отворих вратата и се показах навън разчорлена и боса. Пред къщи стаяха двама германски войници, единият вероятно подофицер, а другият прост войник. Подофицерът беше млад, рус, с остригана глава и бяло като книга лице, бледосини очи без мигли, без израз, без светлина. Носът му беше малко изкривен на една страна, а устата на друга, на лицето му имаше два дълбоки, избледнели белега от рана, които му придаваха особен вид, сякаш устата му продължаваше към врата. Другият бе на средна възраст, нисък, мургав, с грамадно чело и печални, хлътнали, тъмногълъбови очи, с челюсти на булдог. Казвам ви истината, уплаших се не от друго, а от очите на подофицера — студени и безизразни, с такъв противен гълъбов цвят, че по-скоро приличаха очи на звяр, а не на човек. Без обаче да издавам страха си, аз му изкрещях с цяло гърло в лицето:

— Хей, нещастнико, какво те прихваща? Да не искаш да изкъртиш вратата? Не виждаш ли, че сме две сами жени и че спим? Сега вече и да спим ли не може?

Подофицерът със светлите очи махна с ръка, казвайки на развален италиански език: „Мирно, мирно!“, и като се обърна към войника, направи му знак да го последва влезе в стаичката ни. Розета беше останала в леглото и гледаше уплашено, издърпала завивките чак до брадата си. Двамата претърсиха навсякъде, тършуваха дори под леглото, а подофицерът в беса на претърсването, повдигна и завивките на Розета, като че ли това, което търсеше, можеше да се намери там. После излязоха навън. През това време всички евакуирани се бяха вече събрали и сега, като си спомня, струва ми се, че по чудо германците не ги запитаха за двамата англичани, защото сигурна съм, че положително не от друго, а някой от тях от глупост би разказал всичко и тогава горко ни! Този факт, че германците пристигнаха горе още на следния ден след англичаните, все ме е навеждал на мисълта, че е имало донос или най-малко някой слух. Но според мен германците не желаеха да си създават бели и затова направиха огледа набързо, без да разпитат никого.

Но евакуираните, несвикнали да виждат германци горе, поискаха да узнаят от тях за хода на войната и дали ще свърши скоро. Някой отиде да повика Микеле и тъкмо двамата щяха да си тръгват, един от евакуираните побутна Микеле напред, макар че той протестираше:

— Попитай ги кога ще свърши войната.

Беше очевидно, че Микеле не желае да разговаря с германци, но се окопити и каза нещо. Предавам на италиански разговора, който се води на немски между него и германците, защото една част той преведе още там на евакуираните, а другата преведе на мен по-късно, след като германците си бяха вече отишли.

И така, той ги запита кога ще свърши войната, а подофицерът отвърна, че ще свърши много скоро с победата на Хитлер. Добави, че притежавали някакви тайни оръжия, с които щели да изхвърлят англичаните в морето не по-късно от пролетта. Каза още нещо, което направи много силно впечатление на евакуираните:

— Ще направим офанзива и ще изхвърлим англичаните в морето. Влаковете ще ни служат да пренасяме муниции, ние ще живеем на гърба на италианците, а ония италианци, които са изменили, ще ги оставим да умрат от глад.