Чочарка

Но стига! Поехме по шосето и малко след това ни се случи първата среща през този ден. Един мъж водеше за поводите два кафяви охранени коня, действително много хубави. Тези коне бяха на германците и мъжът, който ги водеше, беше униформен, но с униформа, каквато никога до тогава не бях виждала. Щом се настигнахме, той ни изгледа, после поздрави и тъй като пътят ни бе един и същ, той подхвана разговор на някакъв свой италиански език и така повървяхме заедно и разговаряхме доста. Това беше младеж на около двадесет и пет години с рядка красота, каквато малко пъти бях виждала в живота си. Висок, строен, с широки плещи и тънък кръст като на жена, елегантен, с дълги крака в ботуши от жълта кравешка кожа. Косата му беше руса като злато, очите синьозелени и кръгли, странни и мечтателни, прав нос, добре очертана уста и хубава усмивка, която откриваше бели, правилни зъби, цяло удоволствие да ги гледаш. Каза ни, че не е германец, а руснак от едно доста далечно село, чието име спомена, но вече не си го спомням. Каза спокойно, че бил изменил на руснаците заради германците, защото не обичал русите, макар че не обичал никак и германците. Обясни, че заедно с други руснаци, които бяха също изменили, служел в обоза на германците. Бил сигурен, че германците са загубили войната, защото вдигнали целия свят против себе си със зверствата си и целия свят се бил дигнал против тях. Вече било въпрос на месеци, заключи русинът, германците да загубят окончателно войната и тогава за него всичко щяло да бъде свършено. Казвайки това, той направи движение с една ръка до гърлото си, което ме вкамени; с него той искаше да каже, че русите щели да го заколят. Говореше съвсем спокойно, сякаш собствената му съдба му беше безразлична, дори се усмихна, и не само с уста, а и със своите странни синкави очи, прилични на два къса дълбоко море. Явно бе, че ненавиждаше германците, мразеше русите, мразеше дори самия себе си и гледаше с равнодушие на смъртта. Крачеше спокойно, държейки двата коня за поводите, и това бяха единствените живи същества по пустия път в онова сиво и заледено поле. Изглеждаше ми невероятно, че този млад, толкова красив човек беше, тъй да се каже, обречен да умре скоро, може би преди края на годината. На кръстопътя, където се разделихме, милвайки гривата на единия от конете, той каза:

— Тези два коня са единственото нещо, което ми е останало в живота, а дори и те не са мои.

Като изрече това, той пое към града. Останахме да го гледаме за момент, докато се отдалечаваше, и аз не можах да не си помисля, че и това е една последица от войната. Ако не беше войната, този тъй хубав младеж щеше да остане в родината си, може би щеше да се ожени, щеше да работи и да стане свестен човек като толкова други. Войната го беше прогонила от родината, тласнала го бе да стане изменник, сега го унищожаваше и той бе вече примирен с мисълта за смъртта, а именно това бе най-лошото между толкова ужасни неща, защото беше най-противоестественото и непонятното.

Като се надявахме да разменим яйцата с хляб от германските танкисти както миналия път, ние поехме наляво по един страничен път, който висеше към портокаловите градини, където те бяха опънали палатките си. Но не намерихме никого, танкистите си бяха отишли, оставяйки само следи по утъпканата трева там, където бяха разположени палатките им, и няколко изкоренени и изпочупени дървета. Това бе всичко.

Понеже не знаехме накъде да тръгнем, аз предложих да продължим по същия път с надеждата, че може би по-нататък ще намерим танкистите или друго германско отделение. Вървяхме, без да проговорим, още четвърт час, и накрая, след около километър, срещнахме една русокоса девойка, съвсем сама, която вървеше като че ли без определена посока, така, само за разходка. Тя пристъпваше бавно, разглеждайки с някакъв странен интерес сивите оголени ниви, и като ги гледаше, отчупваше от време на време по един залък от парче хляб. Упътих се насреща й и я запитах:

— Кажи, знаеш ли дали надолу по този път има германци?

При този мой въпрос тя се спря изведнъж и ме изгледа. Беше забрадена с кърпа и беше наистина хубава девойка, здрава и стройна, с широко, ведро лице, с големи кестеняви очи. Отговори веднага бързо:

— Германците… разбира се, че има… и как още…

Запитах я:

— Но къде са?

А тя ме гледаше някак уплашено и ненадейно, без да ми отговори, си тръгна. Тогава я хванах за ръката и повторих въпроса си.

А тя шепнешком отвърна:

— Ако ти кажа, нали няма да ме предадеш къде крия храната си?

При тези думи останах с отворена от учудване уста, защото те едновременно отговаряха на обстоятелствата и бяха съвсем неразбираеми.

Казах:

— Какво говориш? Какво общо има тук храната?

А тя, поклащайки глава, каза:

— Идват и взимат… идват и взимат… то се знае, германци са… но знаеш ли какво им рекох последния път, когато дойдоха? Нямам нищо, казах им, нямам брашно, нямам боб! Нямам мас, нямам нищо… имам само мляко за детето си… ако го искате, вземете го… ето…