Чочарка

Странен беше този Микеле, много добър, но същевременно и много корав човек. Спомням си един друг път, когато бяхме срещнали германци, но при съвсем различни обстоятелства. Както обикновено разполагахме с малко брашно и вече аз месех хляб, като оставях вътре не само ситните, но и едрите трици. Един ден решихме да слезем в долината, за да разменим яйца за брашно. Яйцата бях купила от Париде, бяха шестнадесет и се надявах с тях и като прибавя малко пари, да взема няколко килограма бяло брашно. След онази бомбардировка, която беше така изплашила Томазино, ние вече не бяхме слизали долу, и да си призная, оттогава нямах никакво желание да сляза. Не знам как, но говорих за това пред Микеле, той предложи да ни придружи и аз, разбира се, приех с голямо удоволствие, защото с него се чувствах по-сигурна и защото там горе той единствен ми вдъхваше смелост и вяра. Така сложих яйцата в една кошничка между слама и рано сутринта потеглихме на път. Беше вече през първите дни на януари, по средата на зимата, и както чувствувах, въпреки че не можех да си го обясня, в най-напрегнатия момент на войната, в най-дълбокия, в най-студения и безнадежден момент на онази безнадеждност, която траеше вече толкова години. Последния път, когато слязох долу с Томазино, по дърветата имаше листа, макар и пожълтели, по поляните, поради изобилните дъждове, имаше трева, а по ръбовете дори пъстрееха цветя, последните есенни цветя, цикламите и дивите теменуги. Но сега, като се спуснахме надолу, видяхме, че всичко беше изсъхнало, сиво, изгоряло и голо, въздухът студен и без слънце, небето безцветно, покрито с облаци. Излязохме от къщи във весело настроение, но съвсем скоро замлъкнахме: денят беше спокоен, каквито са зимните дни, но неговата тишина ни смразяваше и възпираше да разговаряме.

Най-напред се спуснахме по склона вдясно от планината, после прекосихме платото, където сред кактуси и камъни бе паднала бомбата в деня, когато слязохме с Томазино, след това поехме по лявата страна на планината. Вървяхме мълчаливо около половин час, докато стигнахме в началото на долината, там, където до деня на фаталната бомбардировка бяха мостът, кръстопътят и къщичката, в която бе живял Томазино. Бях запомнила това място като много красиво, приятно и просторно и сега станах изненадана, признавам, че го намирах тъжно, сиво и голо, бедно. Виждали ли сте жена без коса? Аз да — една девойка от моя край, която боледува от тиф и на която косата отчасти окапа, отчасти я остригаха до голо. Изглеждаше съвсем друга, имаше дори друг израз, наподобяваше на голямо грозно яйце, с гледка гола глава, каквато не е присъщо да имат жените, и лицето й, лишено от коси, като че ли беше сплескано под твърде суровата светлина. Същото нещо беше се случило и с това място. Нямаше ги гъстите и зелени листа на трите явора, под чиято сянка се гушеше къщичката на Томазино, нямаше я зелената трева, скриваща каменистия бряг на пороя, нямаше ги растенията и зеленината от двете страни на пътя и в траповете, които тогава не бях забелязала, но сега чувствувах, че липсват. Мястото беше лишено от своята прелест също като жена без коси. И не зная защо, но при тъй мизерния му вид сърцето ми се сви и аз имах чувството, че прилича на нашия живот по това време, похабен, оголен от илюзии от войната, която нямаше свършване.