Чочарка

Младежът прие от Микеле хляб, сирене и малко тютюн и като постоя половин час на платото, пое пътя си, влачейки много бавно крака, и изглеждаше, че всеки миг ще се строполи на земята и няма да се мръдне вече.

Една сутрин, както се печехме на слънце, неочаквано чухме изсвирване с уста. Веднага се скрихме зад една от ония бели скали, за да разберем какво е. Тъй като живеехме непрестанно с мисълта, че германците може да дойдат и да ни отвлекат, бяхме станали подозрителни към всичко. Като почака малко, Микеле надникна от скалата и можа да види насреща си друга човешка глава, която веднага се отдръпна зад една скала, недалеч от нашата. Така продължихме да се дебнем известно време и като разбрахме най-после, че ония хора не са германци, а те, че ние сме италианци, излязоха на открито. Бяха двама военни от Южна Италия — поручик и подпоручик, както ни казаха, но облечени в цивилни дрехи. И те, както много други, бягаха през планините към юг с намерение да минат фронта и се приберат по родните си места, където били семействата им. Единият от тях беше мургав, висок, с тъмна кожа, кръгло лице, черни като въглен очи, бели зъби и почти виолетови устни; другият беше рус, с продълговато лице, гълъбови очи и остър нос. Мургавият се казваше Кармело, а русият Луиджи. От всички срещи, които имахме там горе в планината, може би тази среща беше най-неприятна не толкова, че двамата мъже бяха действително несимпатични, може би в мирно време и в тяхното село не бих имала нищо да забележа — а защото, както ще се види, войната беше оставила у тях много лоши следи, както впрочем и у мнозина други, разкривайки някои страни на характера им, които иначе биха останали скрити. Тук именно искам да кажа, че войната е голямо изпитание и че трябва хората да се видят през време на война какво представляват, не в мирно време, когато има закони, уважение към ближния, страх от бога, а когато всички тези неща не са налице и всеки действува според своята истинска природа, без задръжки и без уважение.

И така, тия двамата по време на примирието се намирали в един полк със седалище в Рим, откъдето дезертирали и се скрили, след което избягали от Рим, с намерение да се завърнат в родните си места. Един месец живели в Монте деле фате при някакъв селянин. Направи ми лошо впечатление още щом започнаха да говорят с такова презрение за този селянин, който им беше дал гостоприемство и подслон, че бил прост и невежа, не знаел дори да чете, а къщата му приличала на хралупа. Дори единият каза, като се смееше:

— Няма що, трябваше да се задоволим, нали е време на глад — с хляб от трици.

Продължиха да разказват, че напуснали Монте деле фате, защото селянинът им дал да разберат, че не можел повече да ги държи при себе си, защото нямал вече храна. Мургавият наблегна, че това не било истина и че ако те имали пари и храна, място щяло да се намери, всички селяни били интересчии. В заключение те двамата отивали на юг с надежда да преминат фронта.

Беше вече време за обед и Микеле, макар и малко неохотно, им предложи да разделят с нас хляба и сиренето. Мургавият заяви, че хляб щели да приемат на драго сърце, колкото до сиренето, имали цяла пита, защото на тръгване я откраднали от онзи селянин-скъперник, без той да забележи. Като каза това, той извади питата от раницата си и я размаха във въздуха, смеейки се. Стана ми крайно неприятно от това безочливо откровение, и може би не толкова заради самата кражба, нещо съвсем обикновено по онова време, когато всички крадяха и когато кражбата не бе кражба, колкото от неподходящата за човек като него откровеност, неподходяща за чина му на поручик, от чието държане личеше, че не е бил бедняк. Освен това, помислих си, не бе красиво да се отплащаш тъй на онзи нещастник, задигайки му малкото, което е имал. Но не казах нищо. И така, седнахме на тревата и започнахме да ядем и докато ядяхме, поговорихме или по-скоро слушахме мургавия младеж да говори, и то само за себе си, като за някаква важна особа — било като собственик на много земи в мирно време в своя край, било като офицер сега, през време на войната. Притворил очи на слънцето, русият го слушаше и от време на време му противоречеше почти злобно, но другият хич не се смущаваше от това и продължаваше да се хвали.

Например той казваше:

— У нас на село, имам имение…

А русият:

— … Хайде, да кажем по-скоро две-три нивици, големи колкото носни кърпички.

— Не, имение, и за да обходиш цялото, трябва кон.

— Хайде де, стига да походиш пеша няколко крачки, и си го изминал цялото.

Или:

— Взех един патрул и отидох в гората. Там се бяха скрили поне стотина вражи войници.

— Стига, нали и аз бях там, бяха четирима или петима.

— Аз ти казвам, че бяха поне стотина… когато изскочиха от храстите, където бяха скрити, не ги броих, защото в такъв момент човек има други грижи, не да брои враговете, но сигурно са били към стотина, ако не и повече…

— Хайде де, посмали, посмали, били са петима или шестима.