Чочарка

Налагаше ни се да прекарваме горе целия ден, затова постилахме една черга на тревата и сядахме върху нея. Почивахме малко и твърде скоро започвахме да ставаме неспокойни. Тогава тръгвахме да обикаляме наоколо. Розета и Микеле се отдалечаваха, берейки цветя или само приказвайки си, но по-скоро той говореше, а тя го слушаше. В повечето случаи не ги придружавах и оставах сама на поляната. Обичах да стоя сама, нещо, което в Рим правех, колкото си искам, но което в Сант Еуфемия беше съвсем невъзможно, защото през нощта спях с Розета, а през деня, накъдето и да мръднех, попадах сред евакуираните. Самотата ми даваше измамата, че животът спира и аз наблюдавам наоколо, но аз не го забелязвах, както когато бивах с други хора. Горе на върха беше абсолютно тихо, само от време на време от близка долчинка долиташе звън на хлопатари, но той беше единственият шум и не приличаше на шум, който пречи, а беше само шум, който правеше мястото по-спокойно и тишината по-дълбока. Понякога ми правеше удоволствие да отида до кладенеца, да се надвеся над него и дълго да се взирам в дълбочината му. Той беше много дълбок или поне така изглеждаше, зидът му бе наоколо каменен и сух чак додолу, до водата, която едва се забелязваше. Венереният косъм, който е много хубав с червените си от албанос клонки и зелени, нежни листенца, прилични на перушинки, растеше нагъсто сред камъни и се оглеждаше в черната вода на дъното. И така, аз се надвесвах, дълго гледах надолу и си спомнях за дните, когато бях дете и оглеждането в кладенците едновременно ме привличаше и плашеше. Представях си, че кладенците се съобщават с подземен свят, населен с феи и джуджета, и почти ми се искаше да се хвърля във водата, за да вляза в онзи свят и изляза от моя. Или пък по цели часове гледах дъното, докато очите ми навикнеха с мрака, докато не видех ясно лицето си, отразено във водата. Тогава вземах камък и го пусках по средата на отразения си образ, който ставаше на парчета сред трепета на водните кръгове, предизвикани от падането на камъка. Освен да гледам в кладенеца, обичах да бродя сред тези толкова странни бели и кръгли камъни, които се издигаха тук-таме по билото, на зелената трева, и при тези мои обиколки ми се струваше, че отново се връщам в детството си. Почти имах надеждата, че сред тревата ще намеря някоя скъпоценност, отчасти защото самата трева, тъй изумруденозелена, беше цяла рядкост, отчасти може би заради това, че местността беше от ония, които според разказите, слушани като дете, можело да бъде заровено някое съкровище. Но пред мен имаше само трева, която не струваше за друго освен за храна на добитъка. Само един път намерих една четирилистна детелинка, която подарих на Микеле, а той, повече за да ми направи удоволствие, отколкото за това, че вярваше в нещо, я сложи в портфейла си.

Така времето минаваше бавно, слънцето се издигаше в небето и започваше толкова да жари, че понякога си разкопчавах елечето и се изтягах на тревата да се попека, като че се намирах на море. Микеле и Розета се връщаха от разходка чак за закуска, тогава похапвахме, седнали на тревата, малко хляб и сирене. Яла съм преди и след онези дни хубави неща, но този черен и твърд хляб, примесен с трици и царевично брашно, и онова овче сирене, твърдо като камък, ми се струват в спомена най-вкусното нещо, което някога съм яла. Може би апетитът, предизвикан от ходенето и от чистият планински въздух, ги правеше толкова вкусни, а може би и мисълта за опасността, която е рядка подправка, но истина беше, че ядях с особена сладост, сякаш за първи път в живота си разбирах какво означава да ядеш и да се храниш, да набираш сили, ядейки и хранейки се, и да чувствуваш, че храната е нещо хубаво и необходимо. Бих искала да добавя, че там горе в Сант Еуфемия за първи път, тъй да се каже, започнах да обръщам внимание на някои прости неща, които обикновено вършим, без да се замисляме, механично: така сънят, който никога преди това не бях чувствувала като апетит, чието задоволяване дава радост и ситост, чистотата на тялото, която тъкмо за това, че бе труднопостижима и дори невъзможна, ми се струваше нещо, което дава пътека радост, и изобщо всичко, което се отнасяше до нашето тяло, на което в града посвещаваме малко време и извършваме почти несъзнателно. Мисля, че ако там горе имаше мъж, който да ми хареса и да обичам, и любовта би ми давала друго усещане, по-дълбоко и по-силно. Изобщо, като че ли бях станала животно, защото, представям си, животните, като нямат други грижи освен тези за тялото си, сигурно изпитват същите усещания, които изпитвах аз тогава, принудена от обстоятелствата да не бъда нищо повече от една тяло, което се храни, спи и се мие, като се стреми да се чувствува колкото е възможно по-добре.