Чочарка

На хоризонта небето постепенно порозовяваше, а над главите ни добиваше синьолазурен цвят и непосредствено с първите слънчеви лъчи, бликнал остър и искрящ като златна стрела иззад от ония планини, изкачаха всички цветове: яркочервеният на някои глогини, блестящозеленият на нежния мъх, бялокремавият на перчема на тръстиките, лъскавочерният на изгнилите клони. Сега вече оставяхме храстите зад гърба си и навлизахме в дъбова гора, която обвиваше цялата планина чак до върха. Дъбовете бяха доста големи, пръснати безразборно по стръмнината, на голямо разстояние един от друг, така че да не могат да се докосват, прострели клоните си като ръце насам и натам, като че желаеха да се заловят за ръка и да се крепят едни други, за да не паднат поради стръмнината на склона и поради вятъра. Криви и разредени, тези дървета образуваха рядка гора, която позволяваше на погледа да се устреми спокойно нагоре по белокаменистия склон чак до самия връх на планината, врязъл се дълбоко в синьото небе. Пътеката преминаваше почти равна през храстите, слънцето събуждаше птиците по клоните и ние ги чувахме да прелитат, а по чуруликането им разбирахме, че са много, макар да не ги виждахме. Микеле, който вървеше пред нас, изглеждаше щастлив и крачеше бързо, подсвирквайки с уста една ария, която приличаше на военен марш. Изкачвахме се още известно време и дъбовете постепенно оредяваха, ставаха по-малки и по-криви и накрая съвсем изчезнаха и оставаше само пътека, която се извиваше по склона сред ослепително бял чакъл, а малко по-нагоре беше и самият връх на планината или по-скоро превалът между два върха, към които се отправяхме.

Щом стигнехме края на пътеката, ние се озовавахме на едно плато, което изненадваше след толкова камъни, обрасло с мека, много зелена трева, между която тук-таме се издигаха бели кръгли скали, подобни на могили. В средата на тази изумрудена поляна са намираше стар кладенец със сух каменен зид. От това място се откриваше една действително красива гледка и дори аз, която нямам навика да се възхищавам на природните красоти, може би защото съм родена в планината и я познавам много добре, дори аз, да си призная, първия път, когато я видях, останах прикована от възхищение. От една страна погледът се спускаше стремглаво надолу по величествения склон на планината, пресечена от мачери, подобно на огромна стълба, достигаща чак до долината, и малко по-далеч — чак до синия и блестящ пояс на морето, от другата се виждаха само планини и планини, тези на Чочария, някои от които опръскани със сняг или напълно побелели, други голи и сиви. Там горе беше студено, но не много, защото слънцето беше чисто и ясно, нямаше и вятър, поне през ония дни, докато ходехме горе, а това продължи около две седмици.