Чочарка

В светлото небе наистина се виждаха белите като сребро самолети и ескадрилата в редици по три и на чело един, който, изглежда, беше водачът. Както ги гледах, видях, че от самолета, който беше начело, изскочи червено знаменце и не зная как, мигновено си спомних, че Микеле ми беше казал, че то било сигнал за пускане на бомби. Едва имах време да помисля това и бомбите започнаха да валят с голяма скорост или по-скоро не ги видяхме, толкова бързо паднаха, а почти веднага чухме много наблизо страхотна експлозия. Около нас цялата земя се разлюля сякаш от земетръс. Всъщност не земята се люлееше, а изхвърчаха огромно количество камъни, откъснати от планината, и най-вече, както разбрах по-късно, парчета изкривено желязо, всяко дълго колкото малкия ми пръст. От тях, ако едно само попаднеше на нас, щеше да ни остави на място. Около нас се вдигна облак остър прах, който дразнеше гърлата и замъгляваше погледа. Обхваната от ужасен страх, аз започнах да викам Розета. Прахът започна да се разпръсква, по земята видях нападали много от тия железни парчета и смлени кактусови листа. Изведнъж чух гласа на Розета:

— Тук съм, мамо!

Никога не съм вярвала в чудеса, но да си призная, при вида на всички тези железни парчета, които се бяха въртели във въздуха след момента на експлозията, като прегръщах Розета жива и здрава, помислих, че бе наистина някакво чудо, което ни пощади да останем живи. Прегръщах я, целувах я, пипах я по лицето, по тялото, като не можех да повярвам, че е останала здрава и читава. После потърсих Томазино, който, както казах, вървеше тридесет крачки пред нас. Нямаше го нито при нас, нито по-далеч от равнината, осеяна с разкъсани кактуси, но чух страданията му.

— Боже мой, Богородице, боже мой, Богородице…

Помислих, че е ранен, и в момента изпитах угризение от щастието си, че бях намерила Розета жива и здрава. Не ми е бил никога симпатичен, но все пак и той беше човек, а при това беше ни помагал, макар и от интерес. Очаквайки да го видя проснат на земята, потънал в кръв, аз се упътих по посока на гласа му. Намерих го в една малка пещера, свит като охлюв в черупката си, хванал главата си с ръце, да вика силно. Веднага разбрах, че няма никаква драскотина по него, само беше уплашен.

— Томазино… свърши вече… Какво правиш тук в тази дупка… да благодарим на бога, че останахме живи — казах му аз.

Той не ми отговори и продължи да реве:

— Боже мой, Богородице…

Учудена настоях:

— Хайде, излизай оттук, Томазино, да слизаме вече, че ще стане късно!

— Аз не мърдам оттук — отвърна той.

— Защо, да не искаш да останеш тук?

— Долу няма да сляза — продължи той, — ще се кача горе в планината, колкото мога по-високо, ще се скрия в някоя дълбока пещера под земята и ще остана там… за мен вече свърши…

— А търговията?

— По дяволите търговията!

Като го чух, че праща по дяволите търговията, заради която дотогава беше излагал живота си на опасности, разбрах, че говори сериозно и нямаше смисъл да настоявам повече. Въпреки това го помолих:

— Поне ни придружи до долу… можеш да бъдеш сигурен, че днес самолетите няма вече да се върнат.

— Вие идете, аз не мърдам оттук.

И започна отново да трепери и да призовава Богородица. Тогава се сбогувах и продължих надолу по пътеката, по посока към долината.

Слязохме и там, в края на портокаловите гори, намерихме една блиндирана германска кола, замаскирана с портокалови клони, и седем-осем германци, които готвеха, а един от тях, седнал под едно дърво, свиреше на акордеон. Всички бяха млади, остригани до голо, с бледи и подути лица, покрити с белези от рани. Били в Русия, преди да дойдат във Фонди, а там, както разказаха, войната била сто пъти по-лоша, отколкото в Италия. Аз ги познавах, защото и друг път бях правила размяна на яйца за хляб. Още отдалеч повдигнах кошничката и им я показах. Хармонистът спря свиренето, отиде до палатката и излезе д един войнишки хляб от килограм. Доближихме и той, без да ни поглежда в лицата, държейки хляба малко встрани, сякаш се страхуваше, че ще му го грабна, отмахна с другата си ръка листата, които покриваха яйцата, и ги преброи на немски от едно до осем. Недоволен, той взе едно от тях и го разклати до ухото си, за да провери дали е прясно.

— Яйцата са пресни — казах аз, — бъди спокоен, не се съмнявай! Ние рискувахме живота си, за да донесем яйцата дотук. Днес би трябвало да ни дадеш два хляба вместо един.

Той не разбираше и на лицето му се появи въпросително изражение. Тогава посочих небето и направих жест, за да напомня падане на бомби, като му казах: „Бум, бум…“ , за да обясня взривовете.

Той разбра най-после и каза само една дума: „Капут“, която те повтаряха много често и която означаваше, както ми беше обяснил Микеле, „поразени“. Разбрах тогава, че говори за сваления самолет, и отговорих:

— За един, който ще свалите, ще дойдат сто… ако бях на ваше място, бих престанала да воювам и бих се завърнала в Германия… така ще е по-добре за всички — за вас и за нас…