Чочарка

Зад планините, на яркия и чист небосклон, се показа първото ято четири самолета. Те бяха бели и хубави, блестяха на слънцето и сред небето приличаха на венециански брошки от сребърен филигран. Веднага след това се появиха още четири, после още четири — всичко дванадесет. Летяха в съвършено права посока, като че ли се движеха по някаква невидима нишка, а тътнежът им изпълваше въздуха и, казвам истината, макар че той ми напомни за много лоши часове, прекарани в Рим, и аз се зарадвах, като го чух, защото ми се струваше, че чувам в този тътнеж един страшен, но добър за нас италианците глас, който повеляваше на фашистите и германците да си вървят. С разтуптяно сърце, изпълнена с надежда, аз ги наблюдавах как летят с увереност право към града Фонди, към белите къщурки, сгушени сред тъмнозелените портокалови градини. Но отведнъж небето около самолетите започна да се осейва с бели облачета и веднага след това се чу сухият и бърз пукот на многобройните германски противовъздушни оръдия, пръснати по всички посоки на равнината.

Трябваше да чуете как викаха бежанците:

— Нещастници, стрелят, ала стрелят нахалост… трудно ще ги засегнат… стреляйте, стреляйте, те плюят на вашата стрелба!

И действително снарядите на противовъздушните оръдия не можеха да улучат самолетите, които продължаваха своя ход напред. Но изведнъж до слуха ни достигна друг, по-силен и глух взрив, сред къщите и градините на Фонди. Самолетите бяха започнали да пускат бомби.

Никога няма да забравя какво се случи след първата експлозия, защото никога не ми се е случвало да видя толкова много хора за тъй късо време да преминат от радост към скръб. Сега вече бомбите падаха нагъсто една след друга над града, над който облаците се умножаваха и всички евакуирани, които само една минута преди това бяха доволни и щастливи, сега започнаха да викат отчаяно, да плачат и се вайкат също като жената и дъщерята на Филипо, когато Винченцо съобщи, че германците ограбили имуществото им. Всички евакуирани викаха, тичаха нагоре-надолу, махайки с ръце, сякаш правеха напразни опити да спрат самолетите, и крещяха:

— Домът ми, къщата ми!… Убийци!… Разрушават домовете ни, горко ни, къщите, къщите, къщите.

А през това време бомбите продължаваха да падат като презрели плодове от разтърсено дърво. Противосамолетните оръдия стреляха гъсто и ожесточено, с оглушителен грохот, който не само изпълваше небето, а като че ли разтърсваше земята. Самолетите прелетяха до края на долината чак до морето и там, където блестеше морето на слънцето, се обърнаха кръгом и започнаха да се връщат, изсипвайки нови бомби. Евакуираните се бяха малко поуспокоили, мислейки, че самолетите ще си отидат, но сега отново започнаха да крещят и плачат още по-силно от преди. И тъкмо в момента, когато недосегаемата и сигурна ескадрила поемаше курс за връщане по посока, от която бе дошла, ето че вторият самолет от последното ято избухна в червени пламъци, подобно на развят червен шал пред лазурното небе. Едно от противосамолетните оръдия го беше улучило и той започна да изоставя от другите, а огнената му диря се развяваше около бялата машина, увеличавайки се все повече и повече.

Да можехте да чуете сега евакуираните

— Браво, германци, бийте, така им се пада на тия убийци, сваляйте ги!

Неочаквано Розета извика:

— Гледай, мамо, парашутистите, колко са хубави!

И действително, докато ударения самолет се отдалечаваше, обгърнат изцяло от пламъци, към морето, видях да се открояват на небето един след друг няколко бели чадъра на парашутисти и от всеки парашут висеше по една черна точка, която се олюляваше на вятъра — по един летец. Отвориха се седем или осем парашута и започнаха да падат бавно. Оръдията не стреляха вече, а удареният самолет, клатушкайки се, изчезна зад един хълм. Непосредствено след това се чу страшна експлозия и после всичко утихна. Тишината се възвърна наоколо, само някъде в далечината все още се носеше металното ехо на изчезналата ескадрила. Чуваха се само виковете и риданията на евакуираните, а сребристите парашути продължаваха да се спускат бавно към земята. Цялата долина на Фонди бе обгърната от облаци сив дим, чернеещи тук-таме от пламъците на пожарите.

И тъй, англичаните пристигнаха най-после, но за да разрушат къщите на бежанците, и в този случай се потвърди още веднъж необяснимото жестокосърдечие на Микеле, и то по начин, който никога не бях очаквала. Същата вечер, когато разговаряхме в колибата за бомбардировките, Микеле заяви:

— Знаете ли какво казаха евакуираните, които сега хленчат над собствените си домове, на времето, когато вестниците съобщаваха, че наши самолети „пикиатели“ бомбардирали не знам кои неприятелски градове? Казваха, и аз съм ги чувал със собствените си уши, следното: „Е, щом ги бомбардират, значи, че си заслужават!“

Аз го запитах:

— Но на теб не ти ли е мъчно за тия нещастници, които сега остават без дом и ще бъдат принудени да се скитат голи и боси като цигани?

А той: