Чочарка

— Да, жал ми е за тях, но не по-малко, отколкото за другите, които също са загубили домовете си преди тях. Казвам ти, Чезира, днес е мой ред, а утре — твой. Тези хора тук се радваха, когато биваха разрушавани къщите на англичани, французи, руси, а сега бомбардират техните домове. Не е ли право това? Ти, Розета, която вярваш в бога, не виждаш ли в това пръста божи?

Розета не отговори, както правеше обикновено, щом ставаше дума за вяра, и разговорът така и свърши.

След тази първа бомбардировка евакуираните веднага слязоха в долината, за да видят какво е станало с къщите им. Почти всички се завърнаха с добра вест, че повече от къщите не били засегнати, че разрушенията не били толкова страшни, както изглеждало на пръв поглед. Загинали един стар просяк, който спял в една разрушена къща в края на града, и — почти невероятно — онзи фашист, който се наричаше Шимиоцо и ни беше заплашил с пушката си, когато живеехме у Кончета. Шимиоцо беше умрял така, както бе и живял: същата сутрин, използвувайки хубавата време, отишъл във Фонди и разбил ролетките на един галантериен магазин. Бомбата беше срутила сградата върху него и го намерили сред панделки и копчета, стискащ още здраво с ръце откраднатата стока.

Казах на Розета:

— Е, ако избиват хора като него, то тая война е благословена!

За мое учудване по лицето й потекоха сълзи и тя отвърна:

— Не говори така, мамо, и той беше човек, и то нещастен човек.

А вечерта тя се помоли за него, за неговата черна душа, по-черна от ризата, която бе носил, когато бомбата го бе покосила.

Забравих да кажа, че в онези дни умря още един човек — Томазино. Аз зная добре как и защо умря, защото бях с него, когато стана събитието, което причини неговата смърт. Той, въпреки студа, дъжда, калта, продължаваше да търгува през цялото време. Купуваше от селяните, от германците, от фашистите и препродаваше на евакуираните. Сега вече храната беше малко, но той все успяваше някак със солта, тютюна, портокалите и яйцата. Беше повишил цените и печелеше много. По цял ден обикаляше долината, без да помисли за опасността не защото беше смел, а защото парите му бяха по-скъпи от кожата. Ходеше винаги с дълга брада, с навити и скъсани панталони, винаги с изкаляни догоре обуща, така че досущ приличаше на скитник евреин. Беше настанил семейството си при един селянин, които живееха малко по-нагоре от Париде, и когато го запитваха защо не стои при семейството си, той отговаряше:

— Аз си имам търговията. Ще търгувам до последния момент.

Той разбираше до последния момент на войната, а не знаеше, че щеше да търгува до последния момента на живота си.

И тъй веднъж аз събрах осем яйца в една кошничка и слязох долу в равнината с Розета да ги земята с войнишки хляб от германците, които се бяха настанили в портокаловите гори долу в равнината. По някакво съвпадение Томазино по това време се намираше в Сант Еуфемия по работа и предложи да ни придружи. Това бе петият хубав ден след бомбардировката. Както обикновено Томазино вървеше пред нас, слизайки по камъните и дупките на козята пътека, и мълчеше, унесен в своите сметки, а ние го следвахме, също без да говорим. Козята пътека завиваше на зиг-заг по левия скат на планината и на едно място се затваряше от един склон, след който отново се спускаше вече от дясната страна на планината. Този склон бе особено място, покрит с високи голи скали в странни конусообразни форми. Цветът им беше сив като на слонска кожа и по тях имаше многобройни големи и малки пещери. Сред тези скали растяха кактуси със зелени месести листа, прилични на подпухнали главички, обсипани с тръни. Пътеката извиваше сред кактуси и скали, успоредно с един ручей, прекрасен, да му се неналюбуваш, с бистри като кристал вода сред постеля от зелен мъх.

Щом пристигнахме на склона, Томазино вървеше тридесетина метра пред нас, чухме грохот на ескадрила самолети. Не им обърнахме никакво внимание, защото бяхме вече привикнали с тях, тъй като те често прелитаха над нас, отивайки направо за фронта. Можехме да бъдем сигурни, че те няма да бомбардират планините, тъй като едва ли щяха да хабят бомбите си, които струваха пари, за мачерите и камънаците. Затова само казах на Розета спокойно:

— Гледай, самолети!