Чочарка

Този път той не каза нищо, защото отново не ме разбра, и ми подаде хляба, като взе яйцата със знак, като да каже: „Ела пак, ще направим отново замяна.“ Сбогувахме се и се упътихме отново по пътеката към Сант Еуфемия.

Същият ден Томазино избяга горе, над Сант Еуфемия, където беше семейството му. На следната сутрин изпратил един селянин с две мулета да вземе всичкия му багаж, включително дюшеци и пружини, от къщата му във Фонди и да го занесе горе на върха на планината. Но къщата, където настанил семейството си, не му се видяла достатъчно сигурна и на следващия ден се пренесе с жена си и децата си в една пещера точно под самия връх. Това бе широка и висока пещера, чийто отвор не можеше да се види отвън, защото бе покрит с дървета и храсти. Над нея се издигаше огромна сива скала във форма на конус и толкова висока, че се виждаше добре и от долината на Фонди. Покривът на пещерата биваше висок сигурно няколко десетки метра все твърда скала. И така, Томазино се настани със семейството си в тази пещера, в която преди много години се криели разбойници. Вие ще помислите, че се беше успокоил вече и считаше, че се намира на сигурно място. Не, той беше все така уплашен и този страх бе, тъй да се каже, влязъл в кръвта му. Въпреки солидното скривалище той по цял ден трепереше от глава до пети, стоеше облегнат ту тук, ту там, завил глава и рамене с одеало, като непрекъснато повтаряше: „Зле съм, зле съм…“ със слаб, хленчещ глас. Отказваше да се храни, не спеше и очевидно от ден на ден се топеше като свещ.

Навестих го един ден и го намерих така отслабнал и убит, че да го оплачеш. Трепереше, облегнат на изхода на пещерата, увит в одеало. Спомням си, че го взех малко на подигравка, като не си давах сметка колко е болен:

— Ама от какво се боиш, Томазино. Тази пещера е цяло изпитание за бомбите. От какво те е страх? Да не би да мислиш, че бомбите се мушкат из гората като змии, че могат да навлязат през тая дупка и да те намерят в леглото?

Той ме гледаше, като че ли не ме разбираше, и току повтаряше:

— Зле съм, зле съм…

След няколко дни научихме, че е умрял. Умрял от страх, защото нито беше ранен, нито болен от нещо. Беше умрял от страх от бомбите. Не отидох на погребението му, защото щях да се натъжа, а бяха се вече натрупали толкова тъжни неща. Ходи семейството на Филипо. Търговеца не го сложили в ковчег, защото горе нямаше дърводелец, а го вързали между два клона и гробарят, висок, рус мъж, също евакуиран жител на Фонди, който по това време се занимаваше с малко черна борса, обикаляйки планините със своя черен кон, вързал Томазино на седлото на коня и полека-лека по пътеката го смъкнал от гробището. Казаха ми, че не могли да намерят свещеник да го опее, защото всички били избягали, и нещастникът минал само с молитвите на близките си, че погребението било прекъсвано на три пъти от въздушните тревоги, че на гроба, поради липса на друго, сложили кръст, сглобен от две летви, отковани от едно сандъче патрони.

Впоследствие узнах, че Томазино оставил на жена си много пари, но никакви продукти. Търгувайки, беше си изпродал всичко, до последното кило брашно и последното ето (мерна единица) сол. Така вдовицата му остана с пари, но без никаква храна и за да живее, беше принудена да купува двойно по-скъпо това, което мъжът й бе продавал на половин цена. Предполагам, че в края на войната от всичките пари на Томазино не й бе останало почти нищо поради обезценяването им.

Искате ли да знаете какво каза Микеле за смъртта на чичо си?

— Съжалявам, той беше добър човек. Но умря, както могат утре да умрат много хора като него: тичайки след парите и самозалъгвайки се, че те са най-важното нещо в живота. А после бе внезапно смразен от страх при вида на това, що стои зад парите.

ГЛАВА ШЕСТА