Чочарка

Освен английските бомби, хубавото време донесе и друго бедствие: германските прочиствания. Тонто беше говори за тях, но в края на краищата никой не бе повярвал. Но сега неколцина селяни, избягали в планината, ни съобщиха, че в долината германците устроили хайка, заловили всички работоспособни мъже, качили ги в камиони и ги изпратили на принудителна работа кой знае къде. Някой казваше — на фронтовите укрепления, други — направо за Германия. После достигна и друга лоша вест: през нощта германците изградили една близка до нас долина, изкачили се до върха, после се спуснали надолу по широк фронт и в тази тяхна мрежа като риби попаднали всички мъже и те ги откарали с камиони. Между евакуираните настъпи голяма паника, защото сред тях имаше поне четирима или петима младежи, които по време на падането на фашизма били на военна служба, после дезертирали, а германците търсели именно такива, защото ги считали за изменници и искали да ги накарат да изкупят измяната, като ги принудят да работят като роби, кой знае къде и при какви условия. Най-изплашени бяха родителите на младежите и най-вече Филипо за сина си Микеле, който винаги му противоречеше, но с когото Филипо беше много горд. С една дума, във Филиповата къщичка се свика събрание и се реши в следващите дни, докато трае опасността от прочистване, всички младежи да избягат още рано в зори на върха на планината, като всеки един мисли за себе си, и да слизат вкъщи чак след залез слънце. А дори германците да се качяха там горе, нямаше да ги намерят, защото имаше други пътеки, които отвеждат до други планини или долини, а германците, с една дума, бяха и те хора и сигурно щяха да се обезсърчат, давайки си сметка, че трябва да вървят километри от планина на планина за удоволствието да заловят само един или двама души. В действителност на Микеле не му се искаше да бяга като другите, не толкова от храброст, колкото за това, че той никога не се съгласяваше да върши неща, които другите вършат. Но майка му плака и горещо го моли да го стори за нея, ако не за себе си, и накрай той се съгласи.

Розета и аз решихме да го придружаваме в планината не защото се страхувахме, жени не отвличаха, а само за да вършим нещо, тъй като на мачерата умирахме от скука, и още за това да бъдем с Микеле, единственият човек там горе, към когото бяхме привързани. И тъй, ние започнахме отново чудновато съществуване, за което аз ще си спомням, докато съм жива.

Още по тъмно Париде, който ставаше преди да се е зазорило, почукваше на вратата ни и ние се обличахме набързо на дрезгавата светлина на масленичето. Излизахме навън; в студа и тъмнината по мачерата шареха нагоре и надолу сенки, а прозорчетата на къщурките светваха едно след друго. Най-сетне намирахме дребничкия, навлечен с много фланели Микеле с бастун в ръка, който приличаше на джудже от приказките, на ония, които живеят в пещерите и пазят съкровища. Без да проговорим, тръгвахме след него, който веднага се отправяше нагоре, и поемахме към планината.

Изкачването започваше в тъмно през гъстите и високи храсти, които достигаха до гърдите ни, нагоре по заледената пътека. Не се виждаше, но Микеле имаше джобно фенерче и от време на време ни осветяваше пътя. Така напредвахме нагоре, без да проговорим. Докато се изкачвахме, небето започваше да бледнее зад планините и да става постепенно тъмносиво, но по него блестяха все още много звезди с последния си блясък, преди да настъпи денят. На този вече по-светъл, осеян със залязващи звезди свод планините се открояваха черни, но после се осветяваха, разкривайки своя зелен цвят, тук-таме нарушен от тъмните петна на храстите и горите. Сега вече звездите изчезваха и небосклонът ставаше светлосив, почти бял, тогава цялата гора от храсти се разкриваше пред очите ни суха, заледена, изтръпнала и все още смълчана в зимния си сън.