Чочарка

— Не, драги господине, не трябва да говорите така. Въпросът ви засяга пряко и ако вие и всички като вас биха искали това положение наистина да се промени, то би се променило. Знаете ли вие защо Италия загуби войната и ние сега трябва да хабим драгоценни войници на италианския фронт? Тъкмо поради тази разлика между офицери и войници, между народа и вас, господата от управляващата класа. Италианските войници не желаят да воюват, защото си казват, че тази война е ваша, а не тяхна. И ви доказват враждебността си именно като не воюват. Какво ще кажете, драги адвокате, за всичко това?

Сега вече поручикът така раздразни адвоката, че той надви страха си и отвърна:

— Вярно е, тази война народът не я искаше. Нито аз. Тя ни бе наложена от фашисткото правителство. А фашисткото правителство не е мое правителство, в това можете да бъдете сигурен.

Но другият, повишавайки малко гласа си, възрази:

— Това правителство е вашето правителство.

— Мое? Вие се шегувате, поручик!

Тук се намеси майката:

— Франческо, моля те… за бога…

Но поручикът настоя:

— Да, вашето правителство. Искате ли доказателства?

— Но какви доказателства?

— Аз зная всичко за вас, драги господине, зная например, че сте антифашист — либерал. Но в тази долина вие не общувате със селяните или с работниците. Вие общувате със секретаря на фашистката организация… е, какво ще отговорите?

Адвокатът отново сви рамене

— Преди всичко аз не съм фашист, не съм и либерал, аз въобще не се занимавам с политика, гледам собствените си работи… и после, какво намесвате тук секретаря на фашното? С него съм бил съученик, дори сме далечни роднини по линия на сестра ми, която е омъжена за негов братовчед… вие германците не сте в състояние да разберете някои неща… Не познавате достатъчно добре Италия.

— Не, драги господине, това е доказателство, и то добро доказателство… вие, фашисти и антифашисти, всички сте свързани едни с други, защото всички сте от една и съща класа… това правителство е правителство на всички вас, защото е правителство на вашата класа… е, драги господине, това говорят фактите, останалото са приказки…

Челото на адвоката се ороси с капки пот, макар че в къщата беше студено. Като не знаеше вече какво да прави, майката стана, объркана, и с треперещ глас каза:

— Отивам да приготвя по едно хубаво кафе — и изчезна в кухнята.

Поручикът в това време каза:

— Аз не съм като много мои сънародници, които се държат тъй глупаво с вас, италианците… те обичат Италия, защото има много паметници и защото пейзажите на Италия са най-красивите в света… или защото срещнат някой италианец, който знае немски, и се трогват, като го слушат да говори на езика им, или пък им поднесат добър обед, както вие днес поднесохте на мен, и стават приятели на бутилка вино. Аз не съм от тези глупави и наивни германци. Аз виждам как стоят нещата и ви го казвам в очите, драги господине.

Тогава, не зная защо, може би защото ми дожаля за този нещастен адвокат, без да обмислям думите си, аз се намесих:

— А вие знаете ли защо адвокатът ви е поднесъл този обяд?

— Защо?

— Защото вие, германците, предизвиквате страх у всекиго, всички се страхуват от вас и затова той се е постарал да ви укроти, както се постъпва с див звяр, като му се дава нещо хубаво за ядене.

Чудно, но за миг само на неговото лице се изписа тъга и отчаяние. На никого, дори и на един немец не е приятно да чуе, че предизвиква страх у някого и че хората са любезни с него само защото се страхуват.

Ужасен, адвокатът се намеси, като се опита да заглади впечатлението:

— Господин поручик, не й обръщайте внимание… това е проста жена и известни неща не ги разбира…

Но германецът му направи знак да мълчи и запита:

— А защо ние, германците, всяваме страх? Не сме ли хора като всички други?

Веднъж започнала, аз бях вече готова да отговора: „Един мъж, ако е истински мъж, сиреч — човек, не може да изпитва удоволствие, като прочиства с огнехвъргачка пещера, пълна с живи войници, както вие казахте преди малко“, но за щастие, защото не зная какво можеше да се случи след това, нямах време да го кажа, защото изведнъж от долината долетя трясък от разпръсната и суха пукотевица като от противовъздушна артилерия, придружена с по-глухия грохот на падащи бомби. В същото време въздухът се изпълни с далечно боботене, което ставаше все по-близко и по-ясно. Поручикът скочи веднага на крака и извика:

— Самолетите… трябва да тичам при моята батарея — и като обърна столове и всичко, което се намираше на пътя му, излезе тичешком.

Първият, който се опомни след излизането му, беше адвокатът.

— Бързо, бързо!… Елате… да отидем в скривалището…

Той стана и излезе пред нас на поляната. Там в един ъгъл, имаше нещо като отвор в земята, покрит с греди и чувалчета с пясък. Той се насочи направо натам и заслиза по една дървена стълбичка, повтаряйки:

— Бързо, след миг ще бъде над нас.