Чочарка

Когато по-късно запитах Микеле кой е този Гано от Маганца, той ми обясни, че бил някакъв генерал, живял преди много векове, който изменил на своя император в една битка с турците.

— Ето на, виждаш ли — казах тогава на Микеле, — все пак такива истории съвсем не са невероятни…не казвам, че Париде е прав, но това изобщо не е невъзможно.

Микеле се засмя и каза:

— Нямаше да е зле, ако събитията и днес можеха да се развиват така.

Изобщо не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, тъй като по една или друга причина дебаркирането бе провалено. Но както казва поговорката: „Да чакаш напразно, е като да умираш постепенно“, ние в Сант Еуфемия през целия януари и през целия февруари умирахме малко по малко всеки ден.

Дните се провличаха безкрайни и еднообразни, защото всеки ден се повтаряше, всеки ден се случваха едни и същи неща, които бяха вече станали през последните месеци. Всеки ден трябваше да се вдигаме, да цепим дърва, да палим огъня в колибата, да готвим, да се храним и да бродим по мачерата, за да запълваме часовете, докато настъпи време за вечеря.

Всеки ден самолетите пристигаха, за да хвърлят бомби. Всеки ден от сутрин до вечер и от вечер до сутрин слушахме глухия грохот на проклетите оръдия на Анцио, които стреляха без прекъсване и не улучваха целта, защото нито германците, нито англичаните, както ни бе известно, не се помръдваха от местата си. С една дума, всеки нов ден приличаше на предния, но нетърпението и възбудата от надеждата го правеха по-натегнат, безнадежден, мъчителен и тягостен, още по-безкраен и изтощителен. А часовете, които в началото на пребиваването ни в Сант Еуфемия минаваха тъй бързо, сега едва се отронваха и това ни довеждаше до неописуемо изнемощяване и безнадеждност.

Но онова, което допринасяше най-много еднообразието да се превръща в мъчение, бяха постоянните разговори на всички за храната. Колкото повече тя намаляваше, толкова по-дълги ставаха разговорите за нея. Но в разговорите сега вече не прозираше мъката на хора, които се хранят лошо, а страхът на хора, които ядат малко.

Сега вече всички се хранеха само веднъж на ден и се пазеха да канят приятели.

Филипо казваше:

— Приятели на живот и смърт, но в тези времена, на масата — всеки за себе си.

Най-малко зле бяха все пак тези, които имаха пари, сиреч Розета и аз, Филипо и още един евакуиран, наречен Джеремая, но и ние, които бяхме, както се казва, паралии, разбирахме, че твърде скоро парите вече нямаше да ни служат за нищо. И наистина, селяните, които в началото бяха толкова алчни за пари, защото, нещастните, в мирно време никога не виждаха пари, сега започнаха да поумняват и да разбират, че парите струват по-малко от храната. И с известно злорадство мрачно заявяваха:

— Сега дойде нашето време… времето на нас, селяните… сега ние ще разпореждаме, защото притежаваме храната, не се ядат парите, а храната.

Но аз знаех, че това до известна степен бяха хвалби, защото и те нямаха много храна. Бяха бедни планински селяни, чиито запаси едва стигаха до новата реколта и през месеците април и май обикновено им се налагаше да купуват храна, за да дочакат до юли.

С какво се хранехме? Веднъж на ден с малко боб, варен само с вода, една кафена лъжичка мас, малко доматена салца, парченце козе месо и няколко сушени смокини. Сутрин, както вече казах, за закуска гризяхме рошкови или ядяхме лук с тънка филийка хляб. Но най-вече липсваше солта, а това бе нещо ужасно, защото храна без сол не можеш да я погълнеш; щом я сложиш в уста, идва ти да я повърнеш, толкова е блудкава и сладникава, сякаш е развалена или вкисната. Нямахме нито капка олио, а мас ми бе останала едва два пръста на дъното на един буркан. Понякога ми се случваха щастливи дни, както веднъж, когато можах да купя два килограма картофи, или друг път, когато успях да се снабдя от един овчар с около четири ети овче сирене, твърдо като камък, но хубаво, тръпчиво. Но това бяха редки случаи, на които не можехме да разчитаме.