Чочарка

А това не беше истина, защото всички знаеха, че вкъщи той има още един чувал с брашно и един по-малък с боб, но от страх да не му го откраднат не канеше вече никого у дома си, а денем заключваше вратата и се разхождаше по мачерите с ключ в джоба. Селяните, нещастните, наистина привършваха запасите си, защото това бе времето, през което в други години те слизаха в Терачина и докупуваха храни, за да изкарат до новата реколта. Но тази година гладът се ширеше навсякъде и вероятно в Терачина, отколкото в Сант Еуфемия. Освен това там имаше германци, които всеки път, когато можеха, ограбваха храната, и то не защото всички бяха крадливи и лоши хора, не, а защото водеха война, а да воюваш, освен да убиваш, означаваше още и да крадеш.

През един от ония дни например при нас пристигна един германски войник сам, който сякаш беше тръгнал на разходка. Нямаше оръжие. Мургав, със сини тъжни очи, кръгло и добродушно лице, неспокоен, той обикаля дълго между колибите, разговаряйки със селяните и евакуираните. Очевидно бе, че няма лоши намерения, напротив, отнасяше се дори със състрадание към всички тия бедни хорица. Каза, че преди войната в Германия бил ковач, похвали се, че знаел отлично да свири на хармоника. Тогава един от евакуираните донесе своята и немецът седна на един камък и ни посвири, заобиколен от децата, които го слушаха прехласнати. Той свиреше действително добре и между много песни изсвири една, която по онова време беше много на мода и която всички пееха, особено немските войници — „Лили Марлен“. Това беше тъжна песен, която звучеше като вопъл. Като я слушах, аз си мислех, че въпреки всичко тези германци, които Микеле толкова много ненавиждаше и не считаше за хора, бяха също човеци, християни, и те имаха жени, деца и домове, и те мразеха войната, която ги държеше далеч от най-близките им.

След „Лили Марлен“ войникът изсвири още много други песни. Те също бяха тъжни и вълнуваха, а някои от тях бяха много сложни — сякаш писани за концерт. А той, свел глава над хармониката, унесен свиреше и изглеждаше сериозен човек, който знае стойността на нещата, не мрази никого и ако би могъл, сигурно би се отказал да воюва. Така този симпатичен германец, след като свири в продължение на почти цял час, си тръгна, погалвайки децата по главиците и казвайки ни на развален италиански език:

— Смелост, войната скоро ще свърши! Ще видите.

Но пътеката, по която пое, минаваше покрай колибата на един евакуиран и на върлина бе метната да съхне една хубава мъжка риза на червени карета. Като мина покрай нея, германецът се спря, попипа материята, сякаш да провери дали е от добро качество, после кимна с глава и отмина надолу. Но ето че след половин час го видяхме да се връща запъхтян, сякаш бе тичал. Отиде направо до колибата, откачи ризата, сви я под мишница и отново побягна към долината.

Разбрахте ли? Отиде си, след като ни посвири и погали децата по главичките, съвсем очевидно, че бе добър човек, но ризата му бе харесала и през цялото време, докато е слизал, си е мислил за нея. Най-после изкушението бе излязло по-силно от съвестта, той се върна и взе ризата. Докато беше свирил на хармоника, беше човекът, който в мирно време е работел като ковач, когато взе ризата, беше войникът, който не признава мое и твое и не уважава нищо и никого. С една дума, както вече казах, войната означава, освен да убиваш, още и да крадеш и човек, който в мирно време не бил убил и не би откраднал за всичкото злато на света, във време на война чувствува дълбоко в сърцето си инстинкта да открадне и да убие, присъщ на всички хора. А този инстинкт се проявява, защото окуражават човека да го прояви, нещо повече, през цялото време му се втълпява, че този инстинкт е добро чувство, че трябва да се доверява на него, иначе не би бил добър войник. Тогава войникът разсъждава: „Сега е война… щом настъпи мир, ще стана отново такъв, какъвто съм всъщност… засега всичко ми е позволено.“

За съжаление обаче никой, който е убивал или е крал, пък било то във време на война, не би могъл да стане по-късно такъв, какъвто е бил преди това, поне според мен. Или с други думи, този случай прилича на другия, когато една девица реши да се провали, като храни надежда, че по-късно отново ще стане девица по някакво не знам какво чудо, което никога не е ставало. Станал веднъж убиец и крадец, пък бил и в униформа и с гърди, обкичени с медали, човек, завинаги си остава убиец и крадец.