Чочарка

Като настъпиха първите дни на март, в полето започнаха да се забелязват първите признаци на пролетта. Една сутрин например, като погледнахме надолу от мачерата, забелязахме по склона сред мъглата първите бели цветчета на бадемовите дървета. През нощта се бяха разпукали и изглеждаха, че треперят на утринния вятър от студ, бели като призраци сред сивата мъгла. На нас, евакуираните, това разцъфване ни се стори като щастливо предзнаменование. Пролетта настъпваше, пътищата щяха да изсъхнат и англичаните да започнат настъплението. Но селяните поклащаха глави. Пролетта означаваше още и глад. От опит знаеха, че храната им нямаше да стигне до новата реколта, и се стараеха да я пестят колкото могат повече, мъчейки се да намират нещо за ядене, което да замести запасите им, за да не ги начеват. Париде например залагаше в гората тръстикови капани за червеношийки и чучулиги, но те бяха толкова малки, че за едно наяждане трябваха най-малко по четири. Или пък се мъчеше да лови местни лисици, от ония, малките, с огненочервена кожа, които одираше и след това ги изкисваше няколко дни във вода, за да омекнат, даваше ги на жените да ги готвят с някакъв силно ароматен сос, за да се убие лошата миризма на дивеч. Сега вече основната ни храна стана цикорията, която не беше всъщност цикорията, която се яде в Рим, там тя е все едно и също растение, а тук така наричаха всяка трева, която можеше да се яде.

Аз все по-често прибягвах до тази тъй наречена цикория и понякога цяла сутрин прекарвах заедно с Розета и Микеле в бране на цикория из мачерите. Ставахме рано и снабдени с ножче и торбичка, се спускахме по склона кога по-надолу, кога по-нагоре от къщите и беряхме треви. Нямате представа колко много са тревите. Аз познавах някои от тях, защото като дете бях брала, но видовете и названията им бях забравила. Първия път ме заведе Луиза, жената на Париде, за да ми покаже кои треви са годни за ядене, и аз много скоро се научих и започнах да ги различавам като селяните по име, вид и форма. Сега си спомням само някои от тях: криспино, който в града наричат крешионе, със сладки стебла и тъмнозелени листа, дебела мара, която расте между камъните на мачерите — зеленикавосиня с тесни, но дълги и месести листа, репей — плосък, с четири-пет листа, които се развиват непосредствено до самата пръст, истинската цикория с дълги, назъбени островърхи листа, подрумче, мента, див джоджен и много други. Обикаляхме мачерите, но не бяхме сами, защото всеки бе излязъл да бере цикория. Странна гледка бе да видиш целия склон на планината, осеян с хора с наведени глави, напредващи бавно крачка по крачка, като души на мъртъвци в чистилището. Изглеждаше, като че всички търсят нещо загубено, а не бяха загубили, а се надяваха да намерят. Брането на цикория траеше обикновено дълго време, понякога по два-три часа, дори и повече, защото да сготви човек само една паничка, трябваше да събере цяла престилка, а и затова, че цикорията не беше много и едва стигаше за всички, които я търсеха. И резултатът от този труд обикновено беше малък — две-три престилки сварена цикория даваше две-три зелени топки, големи всяка колкото портокал. След като я сварявах, аз я стривах в паница с малко мас, колкото за вкус, но това служеше не да ни нахрани, а само да ни напълни стомасите и да залъже глада ни. Мъката по брането изморяваше толкова много, че през останалото време на деня не можехме да помръднем от умора. И през нощта, когато си легнех на коравото легло върху сламеника, пълен със сухи царевични листа, щом притворех очи, вместо мрак пред погледа ми започваше да играе цикория, безброй много растения цикории. И аз напразно се мъчех да заспя, защото за известно време виждах как тя се оплита пред очите ми и се разплита, докато най-после, след дълго бдене, успявах да заспя.

Но все пак най-досадното нещо през този период, както вече казах, беше това, че гладът караше евакуираните да говорят по цял ден само за ядене. И аз обичам да ям и дори признавам, че яденето е важно нещо и ако човек не се храни, не може да върши нищо, дори няма сили да си търси храна, но има много по-важни неща, за които човек би могъл да говори, както ни казваше Микеле, и освен това, да се говори за храна на празен стомах, означава да си причиняваш двойно мъчение, да си припомняш непрекъснато за глада и за ситостта. В подобни разговори за храна изпадаше най-вече Филипо. Понякога, като минавах през мачерата, виждах го да седи на един камък, заобиколен от евакуирани, и щом се доближех, чувах да казва: