И действително дори сред стрелбата на противовъздушната грохотът от наближаващите самолети ставаше вече непоносим, като че идваше иззад дърветата, които обкръжаваха полянката. После всичко притъмня и ние се намерихме в мрака на една подземна стаичка, изкопана точно под полянката.
— Това скривалище, естествено, не би ни предпазило от бомба — каза адвокатът, — но опазва поне от шрапнелите и картечните куршуми… над нас има метър пръст и чувалчета с пясък.
Не зная колко време сме стояли там сред мрака, със затаен дъх. Чуваше се от време на време притъпен някой пукот на противовъздушната, и толкоз. Накрая адвокатът отвори малко вратичката, разбра, че стрелбата е престанала, и излязохме отново навън. Той ни показа няколко пробити и разкъсани чувалчета с пясък и като вдигна един оловен куршум, голям колкото човешки пръст, каза:
— Това, ако ни улучеше, би ни убило без друго. — После, като вдигна очи към небето, продължи: — Благословени самолети, да биха идвали по-често! Да се надяваме, че са ни освободили от онзи див звяр, поручика.
Но майка му го упрекна:
— Не говори така, Франческо, и той е човек, не бива да пожелаваш никому смъртта!
— Човек ли? Да бъдат проклет и той, и батареята му, проклет денят, в който е дошъл тук. Когато си отиде, ще дам банкет, хиляди пъти по-хубав от днешния. И, разбрано, всички сте поканени!
Изобщо той не преставаше да кълне германския поручик с явна омраза.
Най-после влязохме отново в колибата, изпихме кафето, после майката на адвоката взе яйцата и в замяна на тях ти даде малко брашно и боб. Накрая се сбогувахме и си тръгнахме.
Беше вече късно, заменили бяхме яйцата и на мен ми се искаше час по-скоро да се приберем вече горе в Сант Еуфемия. В долината имахме все лоши срещи — първо, русино с конете, после лудото момиче и накрая германския поручик. Като се връщахме по обратния път, Микеле ми каза:
— Едно нещо ме ядоса най-много, когато той говореше.
— А какво именно?
— Че германецът беше прав, макар че е нацист.
— А защо? — попитах аз. — И нацистите понякога могат да бъдат прави.
— Никога! — отвърна Микеле с наведена глава.
Искаше ми се да го запитам как допуска той, че онзи жесток нацист, който е изпитвал удоволствие да изгаря живи хора с огнехвъргачката, в същото време да си дава сметка за безправието, което съществуваше в Италия.
Микеле ми беше казвал винаги, че хората, които чувствуват правдата и неправдата, са добри, най-добрите от всички други, единствените, които той не презирал. А ето сега, този поручик, който на всичкото отгоре беше и философ, чувствуваше несправедливостта и едновременно изпитваше удоволствие да убива хора. Как бе възможно подобно нещо? В такъв случай не можеше да бъде вярно, че справедливостта е нещо много добро.
Но нямах смелостта да му открия тия мои мисли, защото го виждах, че е огорчен и тъжен.
Така, през долината, ние се изкачихме до Сант Еуфемия, когато беше вече отдавна тъмно.
ГЛАВА СЕДМА
В един от ония януарски дни, в които вятърът продължаваше да духа и небето бе прозрачно и искрящо като кристал, като се събудихме с Розета, чухме далечен, равномерен шум, идващ някъде откъм дъното на хоризонта, откъм морето. Беше първият глух удар, който отекна като юмрук в небето, последва го малко след това по-силен и по-ясен, който сякаш бе ехо на първия.
Бух, бух, бух, следваха избухванията едно след друго, без да престанат нито за момент, и от техния глух и всяващ страх шум денят като че напук изглеждаше по-хубав, слънцето по-ярко, небето по-лазурно. Минаха два дни без този шум да престане дори нощем, и после една сутрин откъм гората пристигна една овчарче, което донесе малко напечатано листче, намерило го в един храст. Листчето представляваше малък вестник, напечатан от англичаните, но на немски език — за германците. Тъй като Микеле бе единственият, който знаеше малко немски, дадоха му го да го прочете и той, след като го прочете, ни обясни, че във вестничето пишело, че англичаните дебаркирали около Анцио, близо до Рим, че сега се водела голяма морска и сухопътна битка с кораби и оръдия, блиндирани коли и войници, че англичаните напредвали към Рим и както изглеждало, вече били достигнали до покрайнините на Велетри. При тази новина всички евакуирани започнаха да се прегръщат, да се поздравяват и радостно да се целуват. Същата нощ никой не си легна както обикновено рано, защото хората се събираха по къщите, коментираха дебаркирането и споделяха радостта си.