Читаем Чочарка полностью

За щастие в същия момент до нас се доближи друг обитател на пещерата — една млада калугерка, чийто вид веднага ме успокои. Лицето й беше бледо и съвсем кръгло, веждите черни и сключени над черни, лъскави, спокойни очи, които приличаха на две звезди в лятна нощ. Онова, което ми направи най-голямо впечатление, беше белият й подбрадник и всички бели части на облеклото й. Те всички бяха, нещо невероятно, снежно бели и идеално колосани, просто за чудене в онова мръсно и отвратително място. Кой знае какво правеше, за да се поддържа толкова чиста и пресната в оная мръсна пещера. Учтиво и благо тя се обърна към свещеника:

— Хайде, дон Матео, елате да хапнете с нас… но най-напред се облечете… не е прилично да се яде по гащи.

Дон Матео стоеше разкрачен, подобно на звяр, и я слушаше с отворена уста и безизразни очи, после измърмори:

— А часовниците? Кой ще се грижи за часовниците?

Монахинята му отвърна спокойно:

— Нали ви ги навиха? Вижте, всички вървят чудесно, вижте, дон Матео, те всички показват един и същи час, часа за храна.

Докато му говореше така, тя откачи от един пирон черното расо и му помогна да се облече, също както милосърдна сестра с луд пациент в някоя лудница, с добри обноски. Дон Матео се остави да му облече изпрашената и протрита дреха и като прокара ръка в несресаната си коса, тръгна с монахинята, която го поддържаше под ръка, към дъното на пещерата, където върху една трикрака пирустия голям черен котел изпущаше пара. Като се обърна към нас, тя ни покани:

— Елате и вие, има храна и за вас.

Доближихме си до бакъра, около който през това време се бяха вече насъбрали много евакуирани. Между тях забелязах един нисък, пълен мъж в парцаливи дрехи и с разрошена брада, който изглеждаше доста възбуден и се оплакваше нещо. Панталоните на задника му бяха скъсани и оттам се подаваше краят на ризата му. Той държеше една паница в ръце и хленчеше:

— На мен, сестра Тереза, винаги сипвате по-малко… защо на мене по-малко от другите?

Сестра Тереза не му отвърна, а започна внимателно да разсипва храната в паници, давайки на всекиго по едно парче месо и две лъжици супа. Друг евакуиран, мъж на средна възраст с черни мустаци и червено лице, подхвърли подигравателно:

— Тико, защо не й отрежеш една глоба на сестра Тереза, нали си общински полицай? Наложи се, да не ти дава по-малко, отколкото на другите…

И като се засмя, същият си обърна към Микеле:

— Както виждате, събрали сме се тук все отбор дружина. Свещеникът е луд, карабинерите депортираха в Германия, полицаят обикаля със скъсани гащи и изскочила риза, а кметът съм аз, гладува повече от другите. Няма вече никаква власт и е просто чудо, че все още не сме се изклали един друг.

Без да повдига очи от котела, монахинята каза:

— Не е чудо, а е по волята на бога, който иска хората да си помагат едни на други.

Междувременно Тико продължи да хленчи:

— Вие, дон Луиджи, сте готов винаги да се шегувате… не знаете ли, че полицай без униформа е клетник като всички други? Дайте ми отново униформата и тогава отново ще мога да пазя реда.

Помислих си, че всъщност този мъж беше съвършено прав и че униформата е всичко в някои случаи. И че дори онази добра монахиня, въпреки своя благ характер и набожността си, не би имала такъв авторитет пред всички, ако вместо монашеските си дрехи беше облечена в дрипи като мен и Розета.

Но стига! Изядохме гъстата и тлъста чорба от варено козе месо, която миришеше на пръч и която въпреки глада едва не повърнах, и ядейки, слушахме обикновените разговори наоколо, съвсем подобни на тези, които познавахме тъй добре: за глада, за пристигането на англичаните, за бомбардировките, за прочистванията, за войната. Накрая, като реших, че е настъпил удобният момент да се заинтересувам за храна, осмелих се и запитах дали някой от тях би имал да ми продаде нещо за ядене. Всички останаха учудени, както си и представях: и те нямали, а купували, откъдето им падне, по нещо и вече привършвали продуктите, които си били донесли от село. Но ни посъветваха да се обърнем към овчарите от съседните колиби с думите:

— Ние купуваме от тях… те винаги имат сирене и по някой коза… вижте дали ще искат да ви продадат нещо.

Разказах им, че една жена ме бе пратила при тях, заявявайки, че овчарите нямали нищо за продан.

Кметът повдигна рамене:

— Казват тъй, защото не се доверяват, че ще им се плати, и искат да държат цените високи. Но имат стада и са единствените в този край, които продават.

Благодарихме на монахинята и на бежанците за обяда, преминахме пред олтара с часовниците на лудия свещеник и излязохме навън. Тъкмо в същото време между камъните премина малко стадо овце и кози, водено от грамаден мъж, обут с бели чочи и черни панталони, препасан с пояс през кръста, с черно сетре и черна шапка. Една евакуирана, която седеше до пещерата и си чупеше залци от парче хляб, беше чула разговора ни вътре и като посочи с пръст, каза:

— Ето оня там е един от евангелистите… той ще ти продаде сирене, ако си в състояние да му го заплатиш добре…

Изтичах след овчаря и му извиках:

— Имаш ли сирене за продан?

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия