Чочарка

Накрая заплатих цената, която ми поиска, като успях да го убедя да добави една шепа извара, която изядохме веднага с малко хляб. После си тръгнахме, а той ни изпрати до вратата с думите: „Бог с вас“, макар че се разделихме с него съвсем студено. В себе си аз помислих: „А вас да ви вземе дяволът и да ви завлече в ада!“

Това наше пътуване ни донесе само питката сирене, а като си помисли човек, че изминахме толкова много път за него и скъсахме по един чифт чочи… Но както става при подобни случаи, няколко дни след това дойде отплатата, без усилие, сякаш че изпратена от самото провидение. Гробарят, който обикаляше с черния си кон, за да търси храна, ни продаде на добра цена малко боб. Купил го от някакви интегрирани югославци, които в деня на примирието избягали от остров Понца в една долина, близка до нашата, и сега, от страх да не ги заловят германците, бягали без посока и не били в състояние да отнесат със себе си продуктите, които имали. Гробарят, русокос младеж, слаб и изтощен, ни донесе и някои и друга вест за войната, която научил от интегрираните. Каза, че в някакъв град, наречен Сталинград, който се намирал в Русия, германците претърпели страшно поражение, че русите пленили една цяла армия заедно с генералите и че Хитлер, обезкуражен, заповядал отстъпление. Каза, че било вече въпрос на дни, или най-много на седмици, войната да свърши.

Тези новини зарадваха много евакуираните, но не и селяните. По-голяма част от мъжете в Сант Еуфемия бяха на война и в момента се намираха в Сталинград; в началото се били обадили оттам и сега жените и близките им се страхуваха за техния живот. И с право, защото впоследствие се узна, че нито един от тях не останал жив.

През целия месец март, докато дните ставаха по-големи, планината бавно започна да се раззеленява и въздухът да става по-мек. Продължи и бомбардировката над Анцио, от една страна, и на Касино, от друга. Понеже се намирахме приблизително по средата между Анцио и Касино, през деня и нощта до нас долиташе непрестанният оръдеен грохот. И двете страни стреляха без прекъсване, сякаш се надпреварваха. „Бум, бум“ — гърмеше оръдието на Анцио и най-напред чувахме експлозията на изстрелването, а после взрива. „Бум, бум“ — отговаряше оръдието на Касино от другата страна. Небето приличаше на огромен барабан, по който оръдейните снаряди удряха с оглушителен шум. Този страшен и глух грохот в ония прекрасни дни будеше особено потискащо чувство и ни се струваше, сякаш войната беше станала част от самата природа, сякаш този грохот бе свързан, бе примесен със светлината на слънцето, сякаш самата пролет беше заразена от война, както бяха болни и хората от нея. Въобще грохотът на оръдията навлезе дълбоко в живота ни, както бяха навлезли гладът, опасностите и дрипите, и то до такава степен, че ни се струваше вече нещо съвсем нормално, към което бяхме привикнали толкова, че ако някой ден всичко това би спряло, както действително спря, ние бихме останали учудени. С това искам да кажа, че човек привиква с всичко, дори с войната, и именно този навик е, който ни промени, а не изключителните събития, които стават по време на война. Защото този навик означава именно, че ние започвахме да приемаме като естествено нещо, което ни се случва, и не роптаем.

В първите дни на април планината стана хубава. Раззелени се и разцъфна, въздухът се постопли и ние можехме вече да стоим по цял ден навън. Но цветята, които радваха очите, говореха за глад, защото цветът разцъфва, когато стъбълцето е достигнало до края на своето развитие и е станало твърдо, невъзможно да се яде. С една дума, красивите планински цветя означаваха, че последният източник на храна — цикорията, беше се вече свършила, че можехме вече да бъдем спасени само от идването на англичаните.

Разцъфнаха и дърветата: прасковите, бадемите, крушите, ябълките, и пръснати тук-таме по склона, те приличаха на бели и розови облачета, плуващи в прозрачния безветрен въздух. Сега вече не можехме да гледаме дърветата, без да мислим, че докато тези цветове станат плод, ще им трябват най-малко два-три месеца. Житото също беше току-що наболо, приличаше на зелена тревица и нивите изглеждаха като покрити с нежно кадифе. Но и то ни причиняваше мъка. Трябваше да мине много време преди да порасте и узрее, преди да го пожънат, овършеят, смелят и от него да може да се омеси хляб. Красотата се цени на сит стомах, но на гладен всички впечатления от нея будят обратни мисли и тогава тя ни се вижда измама или нещо по-лошо — подигравка.

Като заговорих за младата пшеница, идва ми наум нещо, което ме накара да почувствувам глада в ония дни особено силно.