Чочарка

Един следобед слязох до Фонди с надеждата да купя оттам малко хляб. Щом стигнахме в долината, останахме, направо казано, поразени, когато видяхме три германски коня, навлезли в една току-що покълнала нива, да пасат жито. Един редник, който бе предател руснак, също като първия, когото бяхме срещнали, налапал стрък трева между зъбите си, почиваше спокойно, седнал на оградата. Казвам истината, никога както тогава не бях почувствувала толкова силно какво нещо е войната и как в такива времена сърцето вече не е сърце, ближният несъществува и всичко става възможно. Денят беше прекрасен, слънчев, изпълнен с много ухания и цветя и ние тримата гледахме със зяпнали уста охранените коне, които, без да разбират какво стопаните им ги караха да правят, пасяха нежно жито, от което хората чакаха хляб.

Още като дете съм слушала от родителите си, че хлябът е свято нещо, че е грехота да хвърляш или хабиш хляб, дори грях да поставиш хляба наопаки. А пред очите ни този хляб го даваха на животните, когато в долината и навсякъде толкова хора гладуваха. Изразявайки общите ни чувства Микеле каза:

— Ако бях вярващ, бих казал, че е настъпил апокалипсисът, когато конете ще пасят пшеницата, но тъй като не съм, ще кажа просто, че са дошли нацистите, което може би е същото.

Малко по-късно същия ден се срещнахме с тези германски характери, толкова различни от нашите, макар и пълни с много добри качества. У тях липсва нещо, като че не са завършени хора.

Попаднахме още веднъж у адвоката, у когото бяхме срещнали онзи злобен офицер, който изпитвал удоволствие да гори живи хора с огнехвъргачка. Този път там намерихме друг германец — един капитан. Адвокатът обаче ни предупреди:

— Този не е като другите, този е действително културен човек, говори добре френски, живял е в Париж и мисли като нас за войната.

Влязохме в бараката и капитанът стана, както правят всички германци, и ни стисна ръка, удряйки токове. Беше действително фин човек, възпитан, леко плешив, със сиви очи, тънък аристократичен нос и горд израз на устата. Беше красив, бих казала дори, че приличаше на италианец, ако не беше така скован и студен, нещо, което у нас италианците го няма. Говореше добре нашия език, похвали Италия, като каза, че за него била като втора родина, че всяка година ходел на море в Капри и че войната, ако не за друго, му дала възможност да посети много италиански красиви места, които дотогава не познавал. Предложи ни цигара, заинтересува се за Розета и мен и накрая ни разказа за семейството си, като ни показа и снимка. Жена му беше красива и руса, с прекрасни коси, а трите му деца бяха същински ангелчета — всички русокоси. Прибирайки снимката, той заяви:

— Сега тия деца са щастливи.

Запитахме го защо и той обясни, че мечтаели да притежават едно магаренце, което той само преди няколко дни купил във Фонди и им изпратил като подарък. Видимо доволен, той навлезе в подробности: намерил точно такова магаренце, каквото търсел, сардинска порода, и тъй като още сучело, изпратил го в Германия с някакъв военен ешелон и натоварил един войник да го храни с мляко. В ешелона имало и една крава. Смеейки се доволно, той добави, че в момента сигурно децата яздят магарето и именно заради това казал, че са щастливи.

Ние всички, включително и адвокатът и майка му, останахме поразени. Това бяха дни на глад, навсякъде липсваше храна, а той намерил начин да изпрати в Германия не само магаренцето, а и да го храни с мляко, което можеше да остане тук за храна на нашите, италиански деца, на които толкова много липсваше. Къде беше обичта му към Италия и италианците, щом не си даваше сметка за такова ясно и просто нещо? Но аз помислих, че не е извършил това от злоба и вероятно това беше най-добрият германец, когото бях срещала тогава. Беше постъпил тъй именно защото беше германец, а германците са особени хора, имат много качества, но всички са на една страна, а от другата — нищо, също като някои дървета, които растат до зид и чиито клони се развиват само от едната страна, обратната на зида.