Да яхнеш Змията

Уилър си спомни как преди петнайсет години бе гледал „Магьосникът от Оз“ с чернокожи актьори. Представлението беше хубаво, но не и зрелищно. Отиде с неколцина колеги от университета. Седеше до един свой приятел, чернокож, студент по актьорско майсторство, който се казваше Кларънс Симънс. Завесата се спусна и публиката скочи на крака, за да аплодира изпълнителите. Уилър погледна Кларънс, който не стана, и го попита:

— Защо седиш?

— Представлението беше хубаво, но не и нещо особено. Тези овации са глупости. Вината на белия човек — отговори му той.

Уилър мислеше, че е имунизиран срещу расовото лицемерие, но сега се запита дали може да се довери на чувствата си. Дали онова, което изпитваше към Таниша, беше истинско, или само вината на белия човек?

Ако се любеше с нея, искаше това да е нещо повече от груб секс, пълно сливане не на телата, а на душите. Зачуди се дали чувствата му са достатъчно силни.

Но наред с тези възвишени и достойни мисли идеята за върховното дивашко чукане още го обсебваше.

Таниша се взираше в шосето, но не го виждаше. Смътно забеляза, че завиха по Манчестър авеню и се отправиха към къщата на баба й, където се криеха. Как беше възможно да се влюби във внука на генерал от Юга?

Докато растеше, животът й се различаваше от традиционните представи, но за квартала беше напълно нормален. Включи се в бандата от лоялност към приятелите си, които се противопоставяха на общоприетите норми с насилие и наркотици. Тогава Таниша водеше безгрижно съществуване, което завърши със смъртта на двамата гангстери в задната стая на денонощния магазин и с убийството на Кенета. От безгрижния бандитски живот Таниша отиде в другата крайност. Нямаше време за нищо друго, освен за учебниците.

Още от люлката бе възпитана да смята белите хора за свои врагове.

Уилър олицетворяваше всичко, което бе научена да мрази — развратник от клуба, привилегирован пияница, който се препитава с парите от наследството на семейството си, без да има цел в живота си.

Но именно Уилър носи на рамото си смъртно ранения Джулиан Уинслоу. Докато куршумите свистяха във въздуха около тях, само той се върна да помогне на ранения детектив.

В Града на стените се държа с нея по-откровено и почтено от всеки друг мъж, когото бе познавала.

За него тя не беше лесно придобита собственост, нито расов трофей или нещо, с което да се похвали на приятелите си от клуба, а човек, достоен за уважение. Виждаше го в очите му. Никой не бе проявявал по-голямо уважение към нея: нито приятелите й, нито учителите, нито дори семейството й. Таниша виждаше и усещаше уважението му — осезаемо и приятно като докосване на любим човек.

Но се безпокоеше за отговорността към себе си като чернокожа жена. Смъртта на Кенета й бе дала цел в живота. За да прави добро за хората, тя се нуждаеше от тяхното уважение. Танцьорките във фризьорския салон на Задел биха я отписали. Щяха да кажат: „Мечтата й беше да се меша с белите“.

Но Таниша беше сигурна, че е влюбена в Уилър. Не знаеше дали тази любов ще е трайна, но поне засега беше важна за нея. Тя искаше да го усеща и докосва, да чувства нежността му до себе си и твърдостта му вътре в нея. Таниша беше безсрамно готова за него. Уилър само трябваше да направи първата крачка и тя предчувстваше, че това скоро ще стане.

Половин час по-късно двамата седяха в хола на безлюдната къща на Бронсън стрийт. Надин не беше горе. Неизвестно защо бе отишла някъде, което се стори странно на Таниша, защото баба й се придвижваше трудно. Явно някой й бе помогнал да слезе по стълбите. Брийзи също не беше тук и лампите в предната стая не бяха запалени. Навсякъде цареше тишина.

Уилър хвана ръката й и нежно допря устни до нейните. Целунаха се — отначало предпазливо, после с несдържана страст. Ръката му милваше лицето й.

— Аз… аз… не… — започна да заеква той.

— Ш-шт — прошепна тя, бавно разкопча блузата си и сложи ръката му на гърдите си.

Пръстите му докоснаха твърдите й зърна. Докато я галеше, той смъкна ципа на полата й. Таниша разкопча колана му. Двамата легнаха голи на дивана. Уилър плъзна ръка по изящните извивки на тялото й. Целуваха се бавно, стенеха от удоволствие и си шепнеха, притискайки се един до друг. Това имаше по-голямо значение за тях, отколкото сексуалният контакт. Уилър беше добър и опитен любовник, но за пръв път желанието му да притежава по емоционален начин беше равно на физическата потребност. Любиха се бавно и нежно. Накрая дойде мигът на върховната наслада. Беше хипнотизиращ и опияняващ и завърши с оргазъм, който ги разтърси. Изпитаха го, целувайки се страстно.

Уилър за пръв път чувстваше такова блаженство, защото никога дотогава не бе любил с такава всеотдайност.

Двамата лежаха неподвижни и се страхуваха да говорят, за да не развалят вълшебството на мига.

Лафранс стоеше пред къщата. Той посочи червения ягуар, който се подаваше от ъгъла на задния двор.

— Това е колата на бялото копеле — каза на четиримата гангстери от бандата „Льохманите“. — Те са вътре. Влезте и му го начукайте на онзи гадняр.