Да яхнеш Змията

В дъното на коридора зад него се появиха още двама въоръжени бандити. Таниша направи крачка напред и блъсна гангстера в гърдите, принуждавайки го да се върне в коридора. После затвори с ритник вратата и я заключи. Прозвучаха два изстрела. Куршумите профучаха над главата й. Таниша бързо скочи през прозореца. Уилър й помогна и двамата хукнаха по покрива към края на къщата. Чуха, че гангстерите се опитват да разбият с ритници вратата на спалнята на Брийзи.

— След мен — каза Таниша, хвана се за клона на един бряст и започна да се катери. Дънерът на дървото се намираше в съседния двор.

Един от бандитите се показа на прозореца на стаята и изкрещя:

— Не искам теб, скъпа, а снежния брат.

— Кого? — попита Уилър, когато скочиха в съседския двор.

— Теб. Да вървим — отговори Таниша, хвана го за ръката и започна да си проправя път в задния двор, пълен със стари коли и хладилници.

Тя знаеше къде отива и се движеше бързо, без да се колебае нито за миг. После се провря през отвор в оградата и изведнъж двамата се озоваха в тясна уличка. Хукнаха да бягат, стъпвайки по камъчета и строшени стъкла, като още носеха в ръце дрехите си.

Минаха през счупената ограда на друга къща, влязоха в задния двор и най-сетне спряха до стар навес. И двамата дишаха учестено.

— Господи — възкликна Уилър. — Гол в Уотс. Кошмарът на белия мъж.

— Това е къщата на Чудовището. Той ми беше приятел. Сега е в затвора, но мисля, че мога да имам доверие на майка му.

Тя вдигна пред себе си блузата, търсейки ръкавите.

— Тук не можем да вярваме никому.

— Това е моят роден квартал.

— Това е техният квартал. Нали чу какво каза онзи негодник. Петдесет килограма китайски бял прах. Уили снабдява тези задници. Всички работят за триадата. Свършено е с нас — рече той, докато се опитваше да обуе панталона си.

— По дяволите — изруга тя и най-после намери ръкавите.

— Тук ли е клетъчният ти телефон? — попита Уилър и грабна чантата й. — Повикай помощ!

Таниша извади клетъчния телефон и набра някакъв номер.

— Кой е там? — извика женски глас и лампите на верандата светнаха.

— Аз съм, госпожо Крофорд, Таниша Уилямс.

— О, боже…

Жената отключи задната врата. Уилър най-сетне обу панталона си и закопчаваше колана, когато вратата се открехна и една петдесет и пет годишна чернокожа жена погледна през пролуката.

— Какво правиш тук без дрехи, дете? Часът е два през нощта.

После госпожа Крофорд видя Уилър, който стоеше до Таниша. В уличката се чуха стъпки на бягащи хора.

— Всичко е наред, госпожо Крофорд. Лягайте си — прошепна Таниша.

В едната си ръка държеше клетъчния телефон, а с другата обличаше блузата си. Госпожа Крофорд не помръдна. Най-сетне телефонистката в Паркър Сентър отговори.

— Полицай се нуждае от помощ. Има стрелба — каза Таниша, използвайки полицейския код за повикване на спешни подкрепления. — Детектив Уилямс, значка номер 47698. Намирам се в безизходно положение. Преследват ме трима чернокожи мъже с пушки. Притисната съм в заден двор на ъгъла на Макклънг и Стокър в Лиймърт Парк, Южен централен район. Аз съм чернокожа и съм с бял мъж, цивилен. Нямаме никакви шансове.

— Останете на линията, детектив. Ще препратя обаждането.

— Какво правиш с бяло момче в два часа сутринта? — извика госпожа Крофорд. — Какви ги вършиш, момиче?

— Всичко е наред, госпожо Крофорд. Влезте вътре — прошепна младата жена.

В същия миг някой блъсна задната порта. Таниша се обърна по посока на шума и насочи глока.

— Тя е там! — извика един от гангстерите.

После, когато бандитите от „Льохманите“ започнаха да разбиват портата, се чу далечното бръмчене на хеликоптер. След секунди хеликоптерът беше над главите им. Блесна халогенен прожектор, който обходи периметъра и бързо ги намери. Пилотът веднага насочи светлините към четиримата въоръжени бандити в уличката до задната порта.

След няколко секунди пристигнаха две полицейски коли. Гангстерите хукнаха през задните дворове и огради, преследвани от четири униформени ченгета и прожектора на хеликоптера. Когато чу сирените пред къщата, Таниша хвана Уилър за ръката и го изведе на улицата. След две минути двамата седяха в една от полицейските коли и пътуваха към Паркър Сентър.

39. Съвършеният човек

Конфуций е казал: „Съвършеният човек е искрен и притежава умението да разпознава истината така, както долавя неприятната миризма“.

Уили винаги бе разпознавал истината.

Конфуций е казал: „Съвършеният човек е бдителен към себе си, когато е сам, защото истината в душата личи по външността. Както богатството разхубавява къщата, така и характерът краси тялото“.

Уили седеше сам в килията си в Паркър Сентър. Сакото му беше закопчано, а ръцете — сключени спокойно на коленете. Той беше съвършен човек, макар да подозираше, че подобно на всички смъртни има и някои недостатъци.

Конфуций е казал: „Съвършеният човек се развива, а нищожният деградира“.