Да яхнеш Змията

— Когато пристигнах в къщата, температурата на черния дроб беше трийсет и седем и две. При понижение с един градус на час и нормална температура на черния дроб трийсет и девет градуса, мисля, че е била мъртва от три часа, преди да отидем там. — Санди погледна часовника си. — Вече от четири.

Доктор Смърт отново сложи ръка на корема на Анджи.

— Какво е това, по дяволите? Не е бременност. Без приток на кръв зародишът би трябвало отдавна да е мъртъв. — Той взе скалпел от подноса с инструменти. — Предполагам, че няма да разберем какво е само като говорим.

Доктор Диксън започна внимателно да разрязва влагалището, разширявайки канала. Изми мястото, за да изчисти жалкото количество кръв, което изтече от вече бледото и пресушено тяло на Анджи Уонг. После насочи лупата и се вгледа в разреза.

— Някъде по-нагоре е. Дай ми ретрактора — каза той.

Синди грабна дългия форцепс и му го даде.

Съдебният лекар го използва, за да проникне дълбоко в тялото.

— Мамка му! Какво е това? — повтори той.

Не можа да го хване, затова взе скалпела и още разшири отвора. Пак изми разреза и отново се вторачи вътре.

Таниша осъзна, че е затаила дъх. Гледаше право в репродуктивните органи на мъртвата жена и както винаги ставаше, когато наблюдаваше аутопсия, си представи, че тя лежи на стоманената маса. Аутопсията беше стерилна посмъртна процедура, която принизяваше човешките същества. Труповете се превръщаха в канута от плът, разпорени от ключицата до долната част на корема. Отстраняваха всички органи, изследваха ги, измерваха ги и отново ги връщаха в тялото, но не там, където първоначално се намираха. Просто ги хвърляха вътре и зашиваха раните с груби шевове, като коледна пълнена пуйка. Ако имаше нещо, което представляваше интерес за полицията, запазваха го и го изпращаха в хладилната камера за по-късна употреба в съдебната зала. Махаха скалпа, отваряха черепа и ровеха в мозъка, който някога бе съдържал всички съкровени мисли на човека. Таниша се замисли за мъртвата жена, която доскоро се бе смяла, плакала и любила.

— Не мога да го измъкна… Какво е това? — рече доктор Диксън, отново пъхна форцепса и най-сетне хвана нещо и започна да го изважда.

— Копелето се бори да остане там…

Той дръпна по-силно и накрая измъкна полужив гризач.

— Господи! — възкликна той. — Та това е шибан плъх.

Животното лежеше на една страна. Страдаше от недостиг на кислород, но беше живо. Червените му очи бяха отворени. Изцвърча веднъж и след няколко мига умря.

Таниша Уилямс не познаваше Анджела Уонг, но беше ужасена от мъчителната смърт на горката жена. Закле се да хване садиста, който бе направил това.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да го стори.

Рей Фонг искаше случая. Стоеше пред бюрото й в отдел „Азиатска престъпност“ на Спринг стрийт и я гледаше с кървясали от празника очи.

Беше полупиян.

В полунощ Фонг се бе добрал до телефона в бар „Червеният дракон“ в Китайския квартал и се обади на дежурния да провери какво става. Казаха му за убийството на Уонг, за „Смърт от хиляда рани“ и за плъха, който доктор Диксън бе намерил във влагалището на жертвата. Рей веднага разбра, че случаят е заплетен и труден. Излезе от бара и се качи в колата с надеждата, че няма да го спрат, тъй като доста беше пил. Отвори вратата на асансьора с магнитната си карта и влезе в кабинета на Таниша, която тихо говореше по телефона.

— Не мога да ти оставя случая, Таниша. Съжалявам — фъфлейки каза той, когато тя затвори.

— Не чувам какво ми говориш, Рей.

— Това е удар на шибаната триада. Не можеш да разследваш случая. Ще бъде адски тежко. Нужно е да намериш общ език с азиатците. Ще ти правят номера и ще мълчат. Никой няма да ти каже нищо.

— Цветът на кожата ми ли е причината, Рей, или полът? — гневно попита тя и втренчено го изгледа. И двамата знаеха, че причините са точно тези, но новите указания на полицейското управление не позволяваха никому да споменава това. Дори навръх китайската Нова година.

— Аз имам предимство — продължи Таниша. — Вече започнах разследването. Аз съм квалифициран и опитен детектив и ако се опиташ да ми вземеш случая, ще заведа дело за расова дискриминация срещу теб и отдела.

Рей я погледна. Искаше му се да не бе изпивал последните две чаши. Още беше пиян и не беше в състояние да води такъв разговор.

— Ще говорим утре сутринта — каза той и тръгна към вратата, опитвайки се да спечели време.

— Няма какво да говорим, Рей. Случаят е мой. Присъствах на аутопсията. Огледах мястото на престъплението. Вече съм започнала. Няма да се откажа.

Той излезе, без да каже нищо.

Разбира се, Таниша знаеше, че няма да е толкова лесно. Освен това случаят щеше да бъде широко отразен в медиите. От управлението, особено от канцеларията на съдебния лекар, изтичаше информация. Всяка телевизионна станция в града би платила неколкостотин долара за историята с плъха. Това вероятно щеше да бъде водещата новина сутринта.