Да яхнеш Змията

След като доктор Диксън изми и фотографира плъха, Таниша отиде в хранилището за доказателства и заведе гризача под номер 235–98. Анджи беше двеста трийсет и петата жертва на убийство в Лос Анджелис през първите два месеца на 1998 година. Градът бележеше стремителен възход в това отношение. Тя не остави плъха в хранилището. Подписа се и го занесе вкъщи в кутията от новите си обувки. Сложи плъха в хладилника. Какви неща само правеше заради работата си! После се върна в отдела, за да довърши доклада.

Плъхът в хладилника беше различен от всички останали, които бе виждала. Имаше отпусната, неокосмена кожа, къси, но силни лапи и тяло с цилиндрична форма. Доктор Диксън каза, че е мъжки, и го измери — трийсет сантиметра от главата до опашката. Тежеше килограм и седемстотин грама. На сутринта Таниша щеше да го занесе на ветеринарен лекар и да разбере всичко за гризача. Като дете тя познаваше добре плъховете, защото бе израснала с тези противни зверчета. Смяташе, че този плъх не е роден в Америка, тъй като не бе виждала подобен на него.

Щеше да разбере откъде е дошъл и дали е купен от магазин за домашни любимци. Издирването вероятно щеше да бъде дълго и изтощително, но всички разследвания на убийства бяха такива. Преподавателят й в академията бе казал, че полицейската работа е като пилотирането на самолет — безкрайни часове на скучен, безинтересен, непосилен труд, разнообразявани от няколко секунди смразяващ кръвта страх. Тя беше свикнала с непосилния труд, но се надяваше, че няма да изпита смразяващия кръвта страх.

Докато доктор Диксън изваждаше неокосмения плъх от утробата на Анджи Уонг, Уилър Касиди носеше багажа на снаха си. Докара куфара до ягуара си и го сложи в багажника. Лиз и Холис явно бяха решили да не разговарят с него. Опита се да утеши дванайсетгодишния си племенник, но Лиз го сряза:

— Той наистина не иска да говори точно сега — заяви тя, насочвайки гнева и мъката си към Уилър, сякаш Прескот не му беше брат и сякаш той не го обичаше.

Двамата със снаха си така и не намериха общ език. Всичко в него я дразнеше. Тя предпочиташе напористи мъже, издигащи се по обществената стълбица, победители, които виждаха бъдещето си в километричните камъни на постиженията — нова къща в Бел Еър или членство в Организацията на младите президенти. Трябваше да си под четирийсет години и да си президент на фирма с най-малко сто служители, за да членуваш там. Съпругът й отговаряше на изискванията и… миналата Коледа Лиз бе натрила носа на Уилър. Всички се бяха събрали на Бъдни вечер около масата в къщата на Уингейт и приятната топлина на алкохола ги сгряваше.

— Животът не е само голф, чужди жени и глупави шеги — рече Лиз, превръщайки празничното му настроение в смразяващ хлад. — Откровено казано, Уилър, едно е да пръскаш с бира хората на стадиона, когато си на деветнайсет, но съвсем друго е да го правиш, когато си на трийсет и седем.

Разбира се, тогава той още не беше навършил трийсет и седем, но Лиз постигна своето. Уилър седеше на двестагодишния стол с висока облегалка в стил кралица Ана до дългата елегантна маса на майка си и се чувстваше жалък. Погледна лелите, чичовците и племенниците си — всички до един истински Касиди. Никой не каза нищо. Прескот и майка му не го защитиха. Катрин само побутна с вилицата мидите по флорентински в чинията пред себе си. Уилър бе принуден да изтърпи критиката на снаха си.

— Наистина, Уилър, тъжно е да те гледа човек. Не правиш нищо. Само висиш в онзи клуб и се наливаш с водка.

Не беше водка, а уиски „Ват 69“, но той не я поправи. Лицето му пламна от унижението.

Най-лошото беше, че постъпките му, които на младини му донесоха слава в университета в Южна Калифорния, сега го унижаваха и опозоряваха. От около шест месеца усещаше, че е пред прага на нещо — също като дете, което се е качило на висока скала, гледа морето и събира смелост да скочи. Но той беше в безизходно положение. Не можеше да продължава напред, нито да остане там, където беше. Крепеше се застрашително и чакаше да събере кураж, като се ненавиждаше заради нерешителността си.

Спряха в алеята за коли пред къщата на Прескот, построена във френски провинциален стил, която се намираше в Бел Еър и струваше три милиона долара. Уилър извади куфара от багажника и мълчаливо ги поведе към входа. Започна да изкачва стъпалата и се смрази. Вратата беше разбита като в дома на Анджи Уонг. После чу, че някой се движи в спалнята на горния етаж. Отстъпи назад и остави куфара. Лиз вървеше след него. Той я хвана за ръката и поведе нея и Холис обратно към ягуара.

— Какво правиш, Уилър?

Той й направи знак да мълчи, даде й клетъчния телефон и посочи алеята за коли пред къщата.

— Какво има? — прошепна тя.

— В къщата има някой. Искам да повикаш полицията.

— Но…

— Алармената система не работи. Ченгетата бяха тук. Изключиха я. Ключалката на предната врата е разбита. Чух шумове вътре. Дай ми ключовете за къщичката до басейна.

Лиз бръкна в чантата си и му ги даде. Той хукна по алеята. Сърцето му биеше силно.

„Кой правеше тези номера?“