Да яхнеш Змията

В същия миг натрапникът от кухнята тръгна по коридора и мина покрай вратата на кабинета, зад която се криеше Уилър. Видя маратонките му „Найки“ и черните джинси, когато младежът започна да се качва по стълбите.

„Във вертикално положение!“ — прошепна взводният командир.

Уилър бавно се изправи и се запромъква към стълбището. Внимателно отпусна тежестта си на първото стъпало, благодарейки, че къщата е нова и стълбите не скърцат. Долепи гръб до стената и започна да се изкачва, спомняйки си, че трябва да държи коленете си свити, за да може бързо да се придвижва странично.

„Това е лудост, Уилър. Ще те убият. Използвай шибаната си глава!“

Той бавно се промъкна до площадката. Дотук добре. Неканените гости отваряха и затваряха чекмеджетата в голямата спалня. Уилър се насочи натам, когато от стаята на Холис зад него неочаквано излезе някой. Той се обърна рязко и се озова лице в лице с млад китаец. Младежът беше висок метър шейсет и пет, тънък като вейка, около деветнайсетгодишен. Беше облечен в черно, а на главата му бе завързана червена лента.

Времето сякаш спря, докато двамата се гледаха. После китаецът бръкна в якето си и Уилър се прицели в гърдите му. Младежът извади пистолета си и изкрещя нещо на китайски. Изведнъж застиналите кадри мълниеносно се превъртяха напред. Китаецът започна да стреля по него с чуждестранен автоматичен пистолет с четвъртито дуло. Неизвестно защо Уилър се поколеба, гледайки тъпо как автоматът в ръката на гангстера бълва огън срещу него. Почувства силна болка в крака. Беретата изхвръкна от ръката му и падна пред него. От ранения му крак потече кръв.

„Доволен ли си? Това ли искаше, задник такъв?“ — ужасен изкрещя Шегаджията.

Китаецът се завтече към Уилър и грабна беретата. От спалнята изскочиха още двама гангстери. Всички насочиха оръжията си към Уилър, като бърбореха нещо на китайски.

— Кои сте вие? — попита той. Гласът му трепереше от притока на адреналин.

Те не му обърнаха внимание и продължиха да разговарят. Изглежда решаваха какво да направят. Дали да го убият. Не… как да го убият.

— Някой говори ли английски? — почти шепнешком попита Уилър.

— Не английски. Ти мъртъв — отговори най-възрастният и най-високият.

Тогава Уилър се надигна на лакти и дясната му ръка незабелязано се плъзна към гърба, където беше вторият пистолет „Берета“.

„Направи го както трябва, войнико!“

Най-възрастният китаец, вероятно водачът, се прицели в него и се приготви да стреля. Тогава Уилър направи нещо, което гангстерът не очакваше. Усмихна се. И спечели няколко секунди.

Тримата бандити се спогледаха, озадачени от поведението му, а той извади беретата и започна да стреля.

Звукът прозвуча оглушително в затвореното пространство.

Първият изстрел покоси най-възрастния китаец. Куршумът мина през шията му и го блъсна назад. Онзи, който бе излязъл от стаята на Холис, се опита да насочи беретата към Уилър. Вторият и третият куршум обаче го уцелиха в гърдите и го повалиха върху перилата. Китаецът падна, като се превърташе, блъсна се в големия полилей във фоайето и го понесе със себе си заедно със силен дъжд от кристал. Оцелелият гангстер изтича в спалнята. Уилър стреля още два пъти, но не го улучи, после, когато вратата на балкона се тресна, чу полицейски сирени.

Бе изстрелял всичките си патрони, но продължаваше да натиска спусъка като обезумял, като още лежеше на пода. Накрая осъзна, че го прави инстинктивно, и спря.

Тишината беше потискаща. Сетне чу викове навън, още два изстрела и отново настъпи тишина. Външната врата се отвори и мъжки глас извика:

— Господин Касиди! Полиция! Добре ли сте?

— Раниха ме, но мисля, че съм добре — опита се да отвърне той, но гласът му не беше по-силен от шепот. Виеше му се свят и чувстваше слабост.

По стълбите се чуха стъпки.

„Добра операция“ — гордо рече лейтенант Кейл Маккой.

„Какви ги дрънкаш, селянино с охранен с царевица задник? — изхленчи Шегаджията. — Едва не ни убиха.“

Преди ченгето да стигне до него, Уилър изпадна в шок.

8. Градината на Уили

Ли Си-Тонг не слезе от черната лимузина с червеното знаме. Беше твърде дебел и усилието да се измъкне от колата и да се качи по стъпалата на хотел „Кун Лун“ не си заслужаваше признателността, която би могъл да получи. Остана в лимузината със спуснати червени пердета на прозорците. Коремът му притискаше диафрагмата и той се задъхваше. Беше денят преди китайската Нова година и подходящ момент за срещата, която след малко щеше да се състои. Ли Си-Тонг беше убеден, че тази среща ще определи политическото бъдеще на Хонконг.

Хотел „Кун Лун“ беше голям и с красиви орнаменти. В ъглите му се издигаха изящно изваяни позлатени пагоди. Намираше се в източната част на Пекин. Всеки знаеше, че негласният собственик на хотела е китайската Служба за обществена сигурност — изисканото име на държавната милиция, която печелеше луди пари от хотела.