Да яхнеш Змията

Хотел „Пенинсюла“ се извисяваше на нос Ша Цуй като самотен император. Панорамните прозорци на последния етаж гледаха към пристанище „Виктория“. Каменният му гръб бе обърнат към блъсканицата и какофонията на Солзбъри Роуд.

В онзи вторник световноизвестният хотел, познат на гостите си само като „Пен“, беше почти пълен. Уилър обсъди това с учтивата жена на рецепцията и накрая нае Мандаринския апартамент с две спални в новата централна кула на двайсетия етаж, като използва картата си „Американ Експрес“. Даде повече пари, отколкото желаеше да похарчи. Нямаха багаж и той каза на носача, че сам ще намери апартамента, после прекоси мраморния под на фоайето и се приближи до ръждивочервеникавото старинно канапе, на което седеше Таниша. Когато й съобщи, че ще спят в един апартамент, тя само го погледна.

— Няма стаи — нервно обясни той с консервативен британски акцент.

— Не забравяй, че съм обучена за ръкопашен бой — отговори Таниша.

Двамата минаха през фоайето, украсено с масивни антики от времето на кралица Елизабет, намериха асансьор, качиха се и без да разговарят, поеха към двайсетия етаж.

Мандаринският апартамент беше великолепен. Намираше се на предпоследния етаж и от него се разкриваше изключителна гледка към пристанище „Виктория“. Вратите и вентилаторите на тавана даваха своя дан към колоритното му минало. Хотелът беше собственост на „Хонконг Шанхай Хотелс Лимитид“, една от най-големите компании на хонконгската стокова борса. „Пен“ имаше богато историческо минало и през 1943 година бе служил за щаб на японските окупационни сили. Наскоро беше ремонтиран, за да се подчертае неокласическата му архитектура. Прозорците гледаха на юг, към залива на остров Хонконг. Таниша се приближи до армираното стъкло на прозореца. Гледката я изуми.

Разноцветните плоскодънни лодки в залива изглеждаха неподвижни. От Южнокитайско море се носеха тежки облаци с цвят на овесена каша. Високо над пристанището се издигаха наблюдателната кула и връх Виктория. На запад се виждаха бреговете на Макао и доковете за товарни кораби. Лодки таксита пореха водите на залива и оставяха пенливи дири. Уилър смяташе, че това е най-хубавата гледка на света. Спомни си колко бе изумен, когато за пръв път дойде тук с майка си и брат си.

Тогава беше на дванайсет, а Прескот — на десет. Баща им имаше работа в Сидни, Австралия, и трябваше да отиде при тях, но възникна някакъв друг ангажимент и не успя да дойде в Хонконг. Макар и едва дванайсетгодишен, Уилър не можеше да прецени дали да се ядоса, че вечно навъсеният му баща няма да се присъедини към тях, или да се радва, че няма да бъде обект на непрекъснатите му критики. Баща му никога не беше доволен от него. В същия този хотел, когато майка му съобщи, че Уилър Старши няма да дойде, момчето реши да престане да се състезава с брат си за бащината обич. През нощта наводни банята. Водата стигна два етажа по-надолу. И тогава Шегаджията се появи за пръв път.

Майка им ги заведе да разгледат забележителностите на града. Бяха отседнали в президентския апартамент, намиращ се на по-горния етаж. Уилър и Прескот седяха до прозореца и гледаха пъстроцветните плоскодънни лодки. Уилър беше изумен от това място — безсмъртното, пулсиращо сърце на Хонконг. Сега колонията беше в ръцете на китайските комунисти, но, изглежда, малко неща се бяха променили.

След миг Таниша се обърна към него и го погледна.

— Боже мой — промълви тя.

— Поразително, нали?

През целия път от летището, докато пътуваха по Саут Чатам Роуд, през пренаселените покрайнини на Цзюлун, към полуостров Цим Ша Цуй, Таниша не каза нищо. Само гледаше улиците, изпълнени с хора, и ярките неонови светлини. Сега, изглежда, най-сетне бе възприела всичко това.

— Толкова е красиво — каза. — И толкова различно от онова, което очаквах.

Беше й трудно да си представи, че това невероятно място е на една и съща планета с грозните, надраскани четвъртити блокове в Южния централен район — родния й квартал. Докато тя и приятелите й проливаха кръв, за да опазят онези пусти улични ъгли, цялата тази екзотична красота се намираше на половин свят разстояние, непозната за всички тях. Сега смъртта на сестра й изглеждаше още по-трагична и безсмислена. Защо бяха загинали всички онези млади хора? Какво ги караше да обичат онова грозно и опасно място?

— Ние сме затворници на своето обкръжение — изрече Уилър, прочел мислите й като психоаналитик.

Тя се изненада.

— Как разбра, че мисля за тези неща?

— Защото и аз си помислих същото, когато за пръв път дойдох тук.

— Как е възможно някой да бъде затворник в Бевърли Хилс?

— Човек може да бъде затворник навсякъде, Таниша. Ние сами издигаме затворите си. Те са в съзнанието ни. Не е необходимо да си от Южния централен район, за да си пленник.

— Може би — отвърна тя, но знаеше, че не говорят за едно и също.

Вечерта се обадиха на детектив Джулиан Уинслоу.