Да яхнеш Змията

— Защо не дойдете утре сутринта в полицейското управление? Бих ви поканил на вечеря още днес, но за съжаление съм зает. Свиря на гайда в стария Шотландски полк. Навремето носехме карирани поли и ками. Марширувахме на паради и така нататък. Комунистите разформироваха полка, но още се събираме веднъж седмично… Свирим, спомняме си миналите дни, после отиваме в някоя кръчма. Мисля, че трябва да повикам и Джони Куонг да ни помогне. Той е честно ченге и притежава качествата, необходими в новите условия. Искате ли да се срещнем в десет сутринта?

— Ще бъдем там — отговори Уилър.

— Знаете ли къде е? Адресът е Харкорт Роуд 2600 в Уан Чай. Всеки шофьор го знае. Само че вече не го наричаме Хонконгско кралско главно управление на полицията, а проклетата Народна милиция. Мога да ви кажа, че комунистическите копелета са много безлични. Ще кажа имената ви на пазача. Накарайте го да ми се обади, когато дойдете — инструктира ги той и затвори.

Таниша и Уилър вечеряха във „Феликс“, ресторанта на последния етаж в „Пен“, който бе проектиран от световноизвестния дизайнер Филип Старк. Тъй като беше делничен ден, настаниха ги на маса до прозореца. Върху ленените покривки блестяха порцеланови съдове „Уеджууд“ и сребърни прибори. Ламперията беше от тъмен махагон, а от тавана като огромни кристални гъби висяха полилеи. Уилър си поръча черен гъши дроб с трюфели и специалитета на заведението — телешко рагу с картофи, моркови и лук. Младата жена сбърчи нос, докато избираше и накрая си поръча кюфте, залято с жълто сирене.

— Защо си станала ченге? — неочаквано попита той, откъсвайки я от мислите за храната и луксозната обстановка и връщайки я към мрачното детство.

— Искаш да кажеш, вместо да стана бандит? — рече тя, ловко отбягвайки въпроса, защото не искаше да говори за Кенета… Сестра й с широката усмивка и гъстите сплетени коси, Кенета с грозната кървяща дупка в гърдите.

— Не ме харесваш, нали? — добави Уилър. — Обикновено още със запознанството преодолявам това отношение на жените.

Таниша дълго го гледа, без да е сигурна какво точно изпитва към него. Разбира се, беше вярно, че от пръв поглед го намрази, но това не беше справедливо и тя се помъчи да бъде безпристрастна. Бе започнала да го уважава. За богат и разглезен човек той притежаваше някои необикновени качества. Беше безпощадно откровен… Таниша бе научила, че малко самозаблуда, приложена внимателно върху социални или физически рани, поражда емоционален кръвоизлив. Уилър беше и смел. Той бе проявил хладнокръвие, когато бе заварил тримата гангстери в къщата на брат си. Тя се запита какво точно изпитва към него.

— Ами не сме съвместими — каза Таниша.

— Странен начин на изразяване.

Той се почувства неловко. Не можеше да установи контакт.

— Защо имам чувството, че ме съдиш? — попита я.

— Не те съдя. Просто твърде много неща ни разделят — продължи тя. — Макар да сме връстници и няколко километра да делят местата, където сме родени, между нас стои цяла вселена.

— Какво ни прави толкова различни? — предизвика я той. — Хората са еднакви.

— Не и за твоя дядо от Конфедералната армия. За него хората са били собственост.

— Глупости! Искаш да отговарям за постъпките му? Та аз дори не го познавам. Дядо ми е починал седемдесет години преди да се родя. Той е само име от учебника по история.

— Всичко е наред, Уилър. Успокой се. И двамата знаем, че не би си сменил кожата с моята. Не се ядосвам, но е факт. Не можеш да го промениш. Това все още е главното, което ни характеризира.

Те отново се умълчаха. Слънцето залязваше, озарявайки сивите буреносни облаци. Въпреки нежеланието си Таниша се опита да му обясни чувствата си към него. Много се надяваше думите й да не прозвучат като хленчене.

— Докато ти си ходел в престижни училища или там, където гувернантката те е водела, аз бях на улиците. Приятелите ми започнаха да умират в ръцете ми още в първи клас. Присъединих се към кварталната банда, когато бях на седем години. В шести клас повечето ми приятели вече се дрогираха и в гимназията вече бяха наркомани.

Уилър внимателно я слушаше.